Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (38) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2016 г.)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

 

Мара Белчева, превод от немски, 1915

Под редакцията на Пенчо Славейков

 

Логис/Комо, София, 1990

История

  1. — Добавяне

За непорочното познание

Когато вчера изгряваше месецът, стори ми се, че той иска да роди слънце: тъй широк и непразен лежеше той на хоризонта.

Но с бременността си той ме излъга; и аз по ще вярвам на мъжа в месеца, отколкото на жената.

То се знае, малко прилича на мъж и той, тоя плах нощен мечтател. Истина, с нечиста съвест броди той над покривите.

Че той е похотлив и ревнив, монахът на месеца, похотлив за земята и за всички радости на любещите.

Не, аз не го обичам, тоя котарак на покривите! Противни ми са всички, що дебнат около непритворени прозорци!

Смирен и мълчалив броди той по звездни килими — но аз не обичам тихостъпните мъжки нозе, на които и шпора не звънти.

Стъпката на всеки честен говори; а котката се промъква крадешком през потона[1]. Виж, като котка стъпя месецът и нечестно.

Вам давам аз тая притча, чувствителни лицемери, вам, „хора на чистото познание“! Вас наричам аз сластолюбци!

И вие също обичате земята и земното: познах ви аз! — но срам има в обичта ви и лоша съвест — на месеца подобни сте вий!

Да презирате земното придумаха вашия дух, но не вашата утроба: а тя е най-крепката у нас!

И ето, срамува се вашият дух, че угажда на утробата ви, и от своя собствен срам върви по скрити и лъжовни пътища.

„Това би било най-висше за мен — тъй говори на себе си вашият измамен дух, — да гледам на живота без пожелание и не, като псе, с изплезен език.“

„Щастлив да бъда в съзерцанието, с умъртвена воля, без грабливостта и алчността на егоизма — студен и пепеляв по цялото тяло, но с опиянени месечни очи!“

„Това би било най-драго за мен — тъй се блазни съблазненият, — земята да обичам, както я месецът обича, и само с поглед да докосвам нейната хубост.“

„И това наричам аз непорочно познание на всички неща, че нищо не искам от нещата: освен да смея да лежа пред тях като стогледо огледало.“

О, вий, чувствителни лицемери, вий, сластолюбци! На пожеланието ви липсва невинност: ето защо вие клеветите пожелаването!

Истина, не обичате вие земята като творци, родители и радостни от това, що се твори!

Де е невинността? Дето има воля за раждане. И който иска да твори свръх себе си, той има най-чистата воля.

Де е хубостта? Дето от вся воля трябва да искам; дето искам да обичам и загина, за да не остане образът само образ.

Обичай и загини: това върви тъй от памтивека. Воля за обич: то е да бъдеш също готов за смърт. Тъй ви казвам аз, страхливци!

Но ето че вашето скопено кривогледство иска да се нарича „съзерцание“!

И което се оставя да го докосват боязливи очи, трябва да бъде кръстено „хубаво“! О, вий, осквернители на благородни имена!

Но това да бъде ваше проклятие, вий, непорочни, които дирите чистото познание, никога да не раждате: дори и когато лежите широко и непразни на хоризонта.

Истина, вие тъпчете устата си с благородни думи: и ние трябва да вярваме, че сърцето ви прелива, лъжльовци?

А моите думи са нищожни, презрени и тромави: аз на драго сърце прибирам това, що падне под трапезата при вашите обеди.

Все пак мога с тях на лицемерите да кажа истината! Да, нека моите кости, раковини и листи бодливи гъделичкат носовете на лицемерите! Развален е въздухът винаги около вас и вашите обеди: че сластолюбивите ви мисли, лъжите ви и преструвките ви пълнят въздуха!

Дръзнете изпърво да повярвате на себе си — на себе си и на своята утроба! Който сам не си вярва, винаги лъже.

Маска на бог турихте отпреде си, вий, „чисти“: в маската на бог се вмъкна вашият отвратителен нагърчен червей.

Истина, вие лъжете, вий, „съзерцатели“! И Заратустра някога вие заблудихте с божествената си външност; не позна той змийските ви гърчове, с които тя бе натъпкана.

Душата на бог мислех, че виждам да играе във вашите игри, вий, хора на чистото познание! Струваше ми се, че няма друго по-добро изкуство от вашите изкуства!

Змийската нечистота и лошата воня, тях криеше от мен отдалечеността и хитростта на гущер сластолюбиво пълзеше тъдява.

Но аз дойдох близо до вас: и настана ден за мене — и ето за вас дойде той — свърши се любуването на месеца!

И ето, погледнете! Изненадан и блед стои той пред зората!

Че иде вече слънцето, огненото — неговата любов към земята иде!

Невинност и творческа жажда е всяка слънчева любов!

Погледнете, как нетърпеливо иде то през морето! Не сещате ли жаждата и горещия дъх на неговата любов?

От морето иска то да смуче и да привлече към себе си на висини дълбината му; и подема се страстта на морето с хиляди гърди.

Целувано и смукано иска то да бъде от жаждата на слънцето; въздух иска то да стане и висина, и пътека на светлината, и само светлина!

Истина, подобно слънцето обичам аз живота и всички дълбоки морета.

И това значи за мен познание: всичко дълбоко трябва да се възземе — към моята висина!

 

 

Тъй рече Заратустра.

Бележки

[1] Потон (ост.) — таван, под. — Б.ред.