Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (41) (Книга за всички и никого)

За великите събития

Има остров в морето — недалеч от блажените острови на Заратустра — на който една огнена планина непрекъснато дими; за него казва народът, а особено старите бабички, че бил поставен като канара пред вратата на долния свят: а през самата огнена планина слизала надолу тясна пътека, която водела към тая врата на долния свят.

И тъкмо по онова време, когато Заратустра се намираше на блажените острови, случи се — един кораб хвърли котва на острова, на който се издига димящата планина; и екипажът на кораба излезе на суша да лови зайци. Но към пладне, когато капитанът и хората му се сбраха пак заедно, видяха ненадейно един човек да иде по въздуха към тях, и чу се глас ясно да казва: „Време е! Дойде вече време!“ А когато видението наближи съвсем до тях — подобно сянка мина то бързо нататък, по направление, дето се издигаше огнената планина — те познаха с голяма изненада, че то е Заратустра; защото всички вече бяха го виждали, освен самия капитан, и го обичаха, както народът обича: еднакво и обич, и страх, когато са примесени заедно.

„Вижте! — рече старият кърмчия. — Ето Заратустра отива за Ада!“ — В същото време, когато тия моряци излязоха на огнения остров, бе се разчуло, че Заратустра изчезнал; и когато запитваха приятелите му, те разправяха, че той нощем заминал с кораб, без да каже къде отива. Тъй настана смущение; след три дни към това смущение се притури още и историята на моряците — и заразправя цял народ тогава, че дяволът отвлякъл Заратустра.

Неговите ученици се смяха на тая мълва; и един от тях каза дори: „По-скоро вярвам, че Заратустра е отвлякъл дявола.“ Но в глъбината на душата си всички бяха загрижени и обзети от копнеж, тъй че радостта им бе голяма, когато на петия ден Заратустра се яви при тях.

И ето разказа за разговора на Заратустра с огнено псе:

— Земята — каза той, — има кожа; и по тая кожа има болести. Една от тия болести се нарича например: „човек“.

А друга една от болестите се нарича „огнено псе“: много са лъгали хората за него и са слушали други да ги лъжат.

Тая тайна да изпитам ходих аз през морето: и видях истината гола, наистина! — боса чак до врата.

И зная сега какво е това огнено псе; а също тъй и всички извъргнати и низвъргнати дяволи, от които не само старите бабички се плашат.

— Навън, огнено псе, из твоята глъбина! — извиках аз. — И признай колко дълбока е тая глъбина! Отде е това, което ти изригваш там нагоре? Ти пиеш обилно от морето: това издава твоето солено витийство. Истина, за един пес на глъбината ти вземаш храната си твърде от повърхността! Най-много те мисля за чревовещател на земята: и винаги, когато чувах да говорят извъргнати и низвъргнати дяволи, намирах ги подобни на тебе: солени, лъжливи и плитки.

Вие знаете да ревете и с пепел да затъмнявате! Вие сте най отбор хвалипръцковци и научили, както трябва, изкуството да възварявате тинята.

Дето и да сте, трябва винаги наблизо да има тиня и много гъбаво, шупливо, приклещено, и него го тегли свобода.

„Свобода“ е най-обичайният ви рев: но аз отвикнах да вярвам на „велики събития“, щом има много рев и дим наоколо.

И вярвай ми, приятелю, адски шум! Най-великите събития — те не са нашите най-шумни, а нашите най-тихи часове.

Не около изобретателите на нов шум: около изобретателите на нови ценности се върти светът, нечуто се върти той.

И признай си! Винаги малко нещо е излизало, когато минеха твоят шум и дим. Много ли нещо значи, че някой град се е превърнал на мумия, и че някакъв стълп лежи в тинята!

И тая дума още казвам аз на низвържителите на стълпове. Навярно е най-голямо безумие да хвърляш сол в морето и стълпове в тинята.

В тинята на вашето презрение лежеше стълпът: но тоя именно е неговия закон, че от презрението израства за него живот и жива хубост! Божествен наглед се изправя той сега пред нас и привлекателен в скръбта си; и наистина! — той ще ви благодари още, задето го низвъргнахте, вий, низвържители!

Но тоя съвет давам аз на царе и църкви и на всичко, що е недъгаво от старост или добродетел — оставете да ви низвъргнат!

За да можете пак да се върнете към живота, а към вас — добродетелта!

Тъй говорих аз пред огненото псе: тогава то ме прекъсна сърдито и попита: „Църква? Що е пък това?“

— Църква? — отговорих аз. — То е един вид държава, и то най-лъжливата. Но млъкни, ти, лицемерно псе! Ти най-добре познаваш своята пасмина!

Като теб е държавата, лицемерно псе; като теб обича тя да говори с дим и рев — за да накара да повярват, като тебе, че тя говори из корема на нещата.

Че тя непременно иска да бъде най-важното животно на земята, държавата; а хората му вярват.

Щом казах това, загърчи се огненото псе като бясно от завист.

„Как? — извика то. — Най-важното животно на земята? А хората му и вярват?“ И толкова пара и грозни гласове изскочиха из неговата паст, че аз помислих, то ще се задуши от гняв и завист.

Най-сетне стана то по-спокойно и пъхтенето му взе да поспира; а щом млъкна, казах засмяно:

— Ти се ядосваш, огнено псе: значи прав съм, като казвам тъй за тебе! А и за да устоя на правото си, чуй за друго едно огнено псе: то говори наистина от сърцето на земята.

Злато диша неговият дъх и златен дъжд: тъй го иска сърцето му. Що му е пепел и дим, та и гореща тиня!

Смях извира от него като пъстър облак: противно му е твоето гълголене и храчене, и яд на утробата!

Но злато и смях — взема ги то из сърцето на земята: че добре е да го знаеш — сърцето на земята е от злато.

Щом чу това, огненото псе не изтрая вече да ме слуша. Засрамено сви опашка, каза някак изниско: „Бау! Бау!“ и се вмъкна в ямата си.

Тъй разказваше Заратустра. А неговите ученици едва го слушаха: тъй голямо бе желанието им да му разправят за моряците, зайците и за хвъркатия човек.

— Що да мисля за това! — рече Заратустра. — Нима съм аз призрак?

Но то ще е била сянката ми. Вие ще да сте чували нещо за странника и сянката му!

Едно е несъмнено: ще трябва да я държа по-накъсо — инак ще ми зачерни името.

И още веднъж поклати глава Заратустра и чудеше се:

— Що да мисля за това! — каза той повторно.

Защо викаше призракът: „Време е! Дойде вече време!“

За какво е време вече?

Тъй рече Заратустра.