Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Élégance du hérisson, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Галина Меламед, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мюриел Барбери. Елегантността на таралежа
Френска. Първо издание
Превод: Галина Меламед
Редактор: Александра Велева
Редактор на издателството: Георги Борисов
Художник: Инна Павлова
Коректор: Венедикта Милчева
ИК Факел експрес, София, 2009
ISBN: 978–954–9772–67–8
Печатни коли 19
Формат 16/32/108
Цена 15 лв.
История
- — Добавяне
Последна дълбока мисъл
Какво да правим
изправени пред „никога“,
освен да търсим
„винаги“
в няколко случайно чути ноти?
Тази сутрин госпожа Мишел умря. Блъснала я камионетката на химическото чистене близо до улица „Бак“. Не мога да повярвам, че пиша тези думи.
Какуро ми съобщи новината. Секретарят му Пол вървял по улицата точно в този момент. Видял злополуката отдалече и когато отишъл, било твърде късно. Госпожа Мишел искала да помогне на клошаря Жежен, който спи на ъгъла на улица „Бак“ и бил пиян като мотика. Тя изтичала след него, но не видяла камионетката. Наложило се да отведат шофьорката в болница, получила нервна криза.
Какуро позвъни у нас към единайсет часа. Поиска да ме види, улови ме за ръката и каза: „Няма как да ти спестя това страдание, Палома, затова ще ти кажа направо: Рьоне е станала жертва на катастрофа преди малко, към девет часа. Много тежка катастрофа. Мъртва е“. Той плачеше. Стискаше силно ръката ми. „Господи, но коя е Рьоне?“ — попита мама ужасена. „Госпожа Мишел“, отговори й Какуро. „О!“ — с облекчение каза мама. Той се отвърна отвратен. „Палома, трябва да извърша куп не особено приятни неща, но ще се видим после, нали?“ — каза ми той. Кимнах с глава и му стиснах силно ръката. Поздравихме се по японски с лек поклон. Разбираме се. Толкова ни е мъчно.
Когато той си отиде, исках само едно: да не виждам мама. Тя отвори уста, но аз й направих знак: вдигнах длан към нея, за да й кажа: „Даже не се опитвай“. Тя хлъцна, но не се приближи и ме остави да си ида в стаята. Свих се на кълбо на леглото. След половин час мама почука тихо на вратата. Казах: „Не“. Тя не настоя.
Оттогава минаха два часа. В къщата също станаха много неща. Ще ги изложа накратко: Олимп Сен Нис се втурнала в портиерната, когато научила новината (един ключар дошъл да отвори), за да вземе Леон, и го прибрала у дома си. Мисля, че госпожа Мишел, че Рьоне щеше да бъде доволна. Отдъхнах си. Госпожа Дьо Броли пое ръководството на операциите под висшето командване на Какуро. Странно, колко симпатична ми изглежда сега тази проклета старица. Казала на мама, новата си приятелка: „Тя беше тук от двайсет и седем години. Ще ни липсва“. Веднага събра пари за цветя и се нае да се свърже с роднините на Рьоне. Дали ги има? Не знам, но госпожа Дьо Броли ще ги потърси.
Най-зле беше с госпожа Лопес. Госпожа Дьо Броли й съобщила новината, когато дошла в десет часа да чисти. Стояла две секунди, без нищо да разбира, с ръка на устата. И после паднала. Когато дошла на себе си след четвърт час, само промълвила: извинете, о, извинете и после си вързала шала и се прибрала вкъщи.
Ужас.
А аз? Какво чувствам аз? Изброявам незначителните случки в дома на улица „Грьонел“ №7, но не съм много смела. Страх ме е да погледна вътре в себе си и да видя какво точно става. А се и срамувам. Мисля си, че исках да умра и да причиня мъка на Коломб, на мама и на татко, защото никога досега не бях страдала истински. Или по-точно: страдах, но без да се измъчвам, и затова всичките ми скапани проекти бяха глезотии на тийнейджърка без проблеми. Измишльотини на богато момиче, което се прави на интересно.
Обаче сега за първи път ме заболя, толкова много ме заболя. Сякаш някой ме удари с юмрук в корема, дъхът ми секна, сърцето ми се сви, стомахът ми се преобърна. Непоносима физическа болка. Попитах се дали някога ще се излекувам от нея. Болеше ме и ми идеше да вия. Но мълчах. Сега чувствам, че болката си остава, но вече не ми пречи да ходя и да говоря, превърнала се е в усещане за пълна безпомощност и абсурд. Значи така ставало? Внезапно угасват всички възможности? Живот, пълен с проекти, с едва започнали разговори, с неизпълнени желания угасва за секунда и няма вече нищо, нищо не може да се направи, не можеш да се върнеш назад?
За пръв път в живота си усетих смисъла на думата „никога“. Ужасно е. Произнасяме я по сто пъти на ден, но не знаем какво точно казваме, преди да се сблъскаме с едно истинско „никога вече“. Въобразяваме си, че контролираме случващото се, нищо не ни се струва окончателно. Макар през последните седмици постоянно да си казвах, че ще се самоубия, нима наистина го вярвах? Нима усещах наистина смисъла на думата „никога“? Съвсем не. Усещах само властта си да решавам. И мисля, че дори няколко секунди преди да се самоубия, изразът „нивга веч“ щеше да бъде празна дума. Но когато умира някой, когото обичаш, уверявам ви, че усещаш какво означава това и много, много, много боли. Като фойерверк, който внезапно угасва и всичко потъва в тъмнина. Чувствам се самотна, болна, боли ме сърцето и всяко движение изисква огромни усилия.
А после се случи нещо. Нямате си представа колко тъжен беше този ден. С Какуро слязохме заедно към пет часа в апартамента на госпожа Мишел (искам да кажа — на Рьоне), защото той искаше да вземе дрехи и да ги отнесе в моргата. Той позвъни и попита мама дали може да говори с мен. Но аз бях отгатнала, че е той: вече бях пред вратата. Разбира се, че исках да го придружа. Качихме се двамата на асансьора, без да говорим. Той изглеждаше много уморен, по-уморен, отколкото тъжен, и аз си казах: така се изписва страданието върху мъдрите лица. Не се афишира, а създава впечатление за голяма умора. Дали и аз изглеждам уморена?
Слязохме в портиерната с Какуро. Но докато пресичахме двора, внезапно и двамата спряхме: някой свиреше на пиано и се чуваше ясно какво свири. Май беше от Сати, така си мисля, но не съм сигурна (във всеки случай беше нещо класическо).
Нямам истински дълбока мисъл по този повод. Впрочем, как да ти хрумне дълбока мисъл, когато сродната ти душа почива в хладилника на болницата? Но знам, че и двамата внезапно спряхме, въздъхнахме дълбоко и застанахме под топлите лъчи на слънцето, заслушани в музиката, идваща отгоре. „Мисля, че Рьоне щеше да хареса този момент“, каза Какуро. И постояхме още няколко минути, погълнати от музиката. Бях съгласна с него. Но защо?
Като си мислех за това тази вечер със смазано сърце и стомах, си казах, че в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога.
Не се бойте, Рьоне, няма да се самоубия и нищо няма да подпаля.
Заради вас отсега нататък ще преследвам всяко винаги в никога.
Красотата в този свят.