Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (34)

Дълбока мисъл №9

Ако сервираш на дама, която ти е враг,

сладкиши от Ладюре,

не мисли,

че ще успееш да видиш

отвъд

Господинът, който е купил апартамента на Артенс, е японец! Казва се Какуро Озу! Ама че късмет, защо това се случи точно преди да умра! Дванайсет и половина години, прекарани в културна нищета, и точно когато идва един японец, аз трябва да си отида от този свят… Наистина е много несправедливо.

Но поне виждам положителната страна на нещата: той е тук и на всичко отгоре вчера водихме много интересен разговор. Първо, трябва да кажа, че всички в нашия дом са абсолютно луди по господин Озу. Мама говори само за това, татко като никога я слуша, а обикновено мисли за други неща, докато тя плещи за дребните случки в кооперацията. Коломб ми сви учебника по японски, а госпожа Дьо Броли дойде да пие чай вкъщи — нещо невписано в аналите на улица „Грьонел“ №7. Ние живеем на петия етаж точно над бившия апартамент на Артенс, където напоследък имаше ремонт — ама направо гигантски ремонт! Ясно беше, че господин Озу е решил да смени всичко, и всички умираха от желание да видят промените. В света на изкопаемите и най-малкото хлъзване на камъче по скалата може да предизвика серийни сърдечни кризи — а какво да кажем, когато някой взривява планината! С една дума, госпожа Дьо Броли умираше от желание да хвърли едно око на четвъртия етаж и успя да накара мама да я покани, когато я срещна миналата седмица във входа. И знаете ли под какъв претекст? Наистина е смешно. Госпожа Дьо Броли е жена на господин Дьо Броли, държавният съветник, който живее на първия етаж и влезе в Държавния съвет при Жискар. Той е такъв консерватор, че не поздравява разведените. Коломб го нарича дърт фашага, защото никога нищо не е прочела за френската десница, а татко го смята за съвършен образец на склероза на политическите идеи. Жена му е като него: костюм, перлена огърлица, стиснати устни и сюрия внуци, всички на име Грегоар или Мари. До този момент тя едва-едва поздравяваше мама (която е социалистка, боядисва си косата и носи остри обувки). Но миналата седмица скочи върху нас, като че ли животът й зависеше от това. Бяхме във входа, връщахме се от пазар и мама беше в много хубаво настроение, защото беше намерила ленена покривка за двеста и четирийсет евро. Помислих си, че имам слухови халюцинации. След обичайните „добър ден, госпожо“ госпожа Дьо Броли каза на мама: „Искам да ви попитам нещо“. Предполагам, че само от тези думи устата я беше заболяла. „Моля ви“, каза мама с усмивка (заради покривката и антидепресантите). „Моята снаха, жената на Етиен, не е много добре и мисля, че трябва да се подложи на терапия“. „Така ли?“, каза мама и се усмихна още по-широко. „Ами да, знаете ли, нещо като психоанализа“. Госпожа Дьо Броли приличаше на охлюв, загубен в пясъците на Сахара, но все пак се държеше. „Да, разбирам“, каза мама. „И с какво мога да ви помогна, скъпа госпожо?“. „Ами подразбрах, че вие добре познавате този вид… как да кажа… този вид подход… и бих искала да го обсъдя с вас, това е“. Мама не можеше да се нарадва на късмета си: ленена покривка, перспективата да изложи всичките си познания по психоанализа и госпожа Дьо Броли, която я прелъстяваше като Саломе със седемте воала, — о, какъв прекрасен ден! Тя знаеше много добре, че в деня, когато семейство Дьо Броли проявят действително интерес към психоанализата, голистите ще запеят „Интернационала“ и че внезапният й успех означаваше единствено „площадката на петия е непосредствено над четвъртия“. Но реши да прояви великодушие и да покаже на госпожа Дьо Броли колко е добра и колко широки са възгледите на социалистите — ала като предварително я подложи на лек тормоз. „Разбира се, на драго сърце, скъпа госпожо. Искате ли да мина някоя вечер у вас, за да поговорим“. Госпожа Дьо Броли я погледна, сякаш имаше запек, не беше предвидила тоя номер, но много бързо се съвзе и като светска дама каза: „Не, не, не искам да ви карам да слизате, аз ще се кача при вас“. Мама беше напълно задоволена и не настоя. „Добре тогава, днес следобед съм вкъщи, елате на чаша чай към седемнайсет часа“.

Следобедният чай беше върхът. Мама направи всичко както трябва: извади чаения сервиз, подарък от баба, с позлата и зелени и розови пеперуди, поднесе сладкиши от Ладюре, но все пак захарта беше от тръстика (предпочитана от левицата). Госпожа Дьо Броли, която беше прекарала половин час на долната площадка, имаше леко смутен, но доволен вид. И учуден. Мисля, че тя си представяше апартамента ни другояче. Мама й изсвири цялата партитура на добрите обноски и светски разговор, включвайки експертен коментар върху добрите марки кафе. После сведе леко и съчувствено глава и каза: „Значи, скъпа госпожо, вие се тревожите за снаха си?“. „Хм, да, да…“, отговори госпожата, която почти беше забравила повода и се чудеше какво да каже. „Депримирана е“, беше единственото нещо, което й дойде на ум. Тогава мама премина на по-горна скорост. След всички щедрости сега трябваше да представи сметката. Госпожа Дьо Броли трябваше да изслуша пълен курс за фройдизма, включващ няколко пикантни анекдота за сексуалните нрави на Месията и на апостолите му (с един пасаж бомба за Мелани Клайн) и изпъстрен с препратки към ДОЖ и лаичността на френското образование. Всичко от край до край. Госпожа Дьо Броли реагира като добра християнка. Понесе атаката с възхитителен стоицизъм, убеждавайки се, че по този начин евтино изкупва своя грях — любопитството. И двете се разделиха доволни, но по различни причини и вечерта на масата мама каза: „Госпожа Дьо Броли е фанатичка, но може да бъде очарователна“.

С една дума, господин Озу възбужда всички. Олимп Сен Нис казала на Коломб (която я ненавижда и я нарича свинска вода ненапита), че той има две котки и че тя умира от желание да ги види. Жасент Розен постоянно коментира какво става на четвъртия етаж и всеки път изпада в транс. Аз също съм заинтригувана, но не по същите причини. Ето какво се случи.

Качих се с господин Озу в асансьора и той остана блокиран между втория и третия етаж за десетина минути, защото някой тъпак лошо беше затворил решетката, преди да се откаже да пътува с него и да слезе по стълбите. В такива случаи трябва да чакаш някой да види, че асансьорът е блокирал, или ако продължава дълго време, трябва да извикаш съседите, но като спазваш приличието, което никак не е лесно. Ние не викахме. Имахме време да се запознаем. Всички дами биха продали душите си на дявола, за да бъдат на моето място. Бях доволна, защото японското у мен е винаги доволно, когато разговаря с истински японски господин. Но най-много ми хареса съдържанието на разговора. Отначало той ми каза: „Майка ти ми спомена, че учиш японски. На какво ниво си?“. Отбелязах между другото, че мама пак беше се раздрънкала, за да се прави на интересна, след което отговорих на японски. „Да, господине, знам малко японски, но не много добре“. Той ми каза на японски: „Искаш ли да поправям произношението ти?“ и веднага го преведе на френски. Оцених това. Мнозина биха казали „О, колко добре говориш, браво, супер е!“, макар че вероятно произнасям с акцент на крава от Ландите. Отговорих на японски „Моля, господине“, той поправи една интонация и ми каза пак на японски „Наричай ме Какуро“. Отговорих на японски „Да, Какуро сан“ и двамата се разсмяхме. И след това разговорът (на френски) стана невероятен. Той веднага ми каза: „Много се интересувам от нашата портиерка госпожа Мишел. Интересува ме мнението ти“. Познавам мнозина, които биха се помъчили да измъкнат нещо от мен, ей така, без да го показват. А той си го заяви направо. „Убеден съм, че тя не е онова, за което я мислим“.

От известно време и аз имам подозрения. Отдалече тя си е портиерка. Отблизо… ами отблизо има нещо странно. Коломб я ненавижда и мисли, че е отрепка. Но за Коломб е отрепка всеки, който не отговаря на нейната културна норма, а културната норма на Коломб е власт в обществото и блузи от Агнес Б. Госпожа Мишел… Как да кажа? От нея се излъчва интелект. При това тя се старае, хм, явно е, че прави всичко възможно да се прави на портиерка и да изглежда слабоумна. Но аз съм я наблюдавала, когато говори с Жан Артенс, когато говори на Нептун зад гърба на Диан, когато гледа дамите от блока, които минават край нея, без да я поздравят. Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.

Но пък признавам, че не съм екстрасенс. Ако не беше онази случка, и аз щях да виждам онова, което виждат другите — една портиерка, която обикновено е в лошо настроение. Ала неотдавна се случи нещо и е странно, че въпросът на господин Озу бе зададен точно сега. Преди две седмици Антоан Палиер бутна количката на госпожа Мишел, докато тя отваряше вратата си. Антоан Палиер е син на господин Палиер, индустриалецът от шестия етаж, който поучава татко как трябва да се управлява Франция и продава оръжие на международни престъпници. Синът не е толкова опасен, защото е истински кретен, но човек никога не знае: способността да вредиш е често семеен капитал. Та значи Антоан Палиер обърна количката на госпожа Мишел. Цвеклото, юфката, кубчетата бульон и марсилският сапун се изсипаха и от падналата на пода количка за миг се показа книга. Казвам за миг, защото госпожа Мишел се втурна да прибира всичко, гледайки Антоан с гняв (той явно не мислеше да мръдне и малкия си пръст), но и с известно безпокойство. Той нищо не забеляза, но аз нямах нужда от повече време, за да разбера каква книга или по-точно какъв вид книга имаше в чантата на госпожа Мишел, защото има куп подобни на бюрото на Коломб, откак тя учи философия. Това е книга на издателство „Врин“, супер специализиран издател на философска литература. Какво търси подобна книга в чантата на една портиерка? — беше въпросът, който си зададох за разлика от Антоан Палиер.

И аз така мисля, казах аз на господин Озу и от съседски отношенията ни станаха по-интимни — заговорнически. Разменихме впечатленията си за госпожа Мишел, господин Озу каза, че се обзалага, че тя е образована принцеса в нелегалност, и се разделихме, като си обещахме да започнем разследване.

Та ето каква е дълбоката ми мисъл за днешния ден: за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами в пустинята, ще полудеем. Когато мама поднася сладкиши от Ладюре на госпожа Дьо Броли, тя разказва на себе си историята на своя живот и вкусва само своята сладост. Когато татко си пие кафето и чете вестника, той се съзерцава в огледало по метода на Куе^[1]. Когато Коломб говори за лекциите на Мариан, тя плещи за собственото си отражение, и когато хората минават покрай портиерката, не виждат нищо, защото тя не са те.

Моля съдбата да ми предостави шанса да виждам отвъд себе си и да срещна някого.