Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (24)

Дневник за движението на света №3

Настигни я де!

Като си помисля, че има хора, които нямат телевизор! Как живеят? Аз мога да го гледам с часове. Изключвам звука и гледам. Имам чувството, че виждам нещата през рентген. Ако махнете звука, всъщност махате амбалажа, красивата копринена хартия, която забива някаква свинщина за две евро. Ако гледате новините по този начин, ще се убедите: образите нямат никаква връзка помежду си, единствено ги свърза коментарът, който пробутва хронологична поредица от образи за реална поредица от факти.

С една дума, обожавам телевизията. И днес следобед видях едно интересно движение на света: състезание по скокове във вода. Всъщност няколко състезания. Предаваха запис на световното по тази дисциплина. Имаше индивидуални скокове със задължителни и свободни фигури, скокове за мъже и за жени, но това, което най-много ме заинтересува, бяха скоковете по двойки. Освен индивидуалната ловкост с куп завъртвания, салта и преобръщания, скачачите трябва да действат синхронно. Не почти заедно, а съвсем заедно до хилядна от секундата.

Най-смешно е, когато скачачите имат съвсем различно телосложение, например трътлест дребосък и кльощава върлина. Казваш си: няма да стане, физически е невъзможно да тръгнат и да пристигнат едновременно, но представете си, успяват. Поуката: в живота всичко е компенсация. Когато вървиш по-бавно, правиш по-голямо усилие. Но материал за дневника си намерих, когато две млади китайки застанаха на трамплина. Две издължени богини с блестящи черни плитки, които си приличаха като близначки, но коментаторът подчерта, че те дори не са сестри. С една дума, те застанаха на трамплина и тогава, мисля, че всички са сторили като мен: притаих дъх.

След няколко грациозни засилвания те скочиха. През първите микросекунди беше съвършено. Почувствах съвършенството с тялото си; май това са случва заради „огледалните неврони“: когато гледаме как някой извършва някакво действие, същите неврони, които той активира, за да го направи, се активират и у нас, без да правим нищо. Правиш акробатичен скок, без да ставаш от канапето и докато си ядеш чипс: точно затова хората обичат да гледат спорт по телевизията. Та значи двете грации скачат и съвсем в началото направо се прехласваш. И след това, ужас! Изведнъж ти се струва, че има леко несъответствие между двете. Вглеждаш се в екрана със свит стомах: няма съмнение, има несъответствие. Знам, че изглежда откачено, задето го разказвам така, понеже скокът трае само три секунди, но именно защото продължава три секунди, гледаш всичките му фази като че ли продължава един век. Но фактът си е факт, не можеш да си затвориш очите: те не скачат едновременно. Едната ще се потопи във водата преди другата. Ужас!

Закрещях на телевизора: настигни я, настигни я де! Изпитах невероятен гняв към изоставащата. Отвратена се зарових в канапето. И какво? Това ли е движението на света? Минимално несъответствие, което ти разваля завинаги възможността за съвършенство? В продължение на половин час настроението ми беше отвратително. И после внезапно се попитах: а защо толкова искаме тя да я настигне? Защо ни е толкова кофти, когато движенията не са синхронизирани? Не е много трудно да се отгатне: заради всички неща, които отминават, които пропускаме за малко и са загубени завинаги… всички думи, които не е трябвало да кажем, жестовете, които не е трябвало да направим, тези светкавични кайроси, появили се за миг, които не сме успели да уловим и са се загубили завинаги в нищото… Провал за една бройка… Но най-вече ми хрумна нещо друго поради „огледалните неврони“. Смущаваща мисъл и несъмнено донякъде Прустова (а това ме нервира). Ами ако литературата е телевизия, която гледаме, за да активираме огледалните си неврони и да изпитаме с малко средства тръпката на действието! Ами ако, още по-лошо, литературата е телевизия, която ни показва всичко, което пропускаме.

Здравей, движение на света! Можеше да бъде съвършенство, а е катастрофа. Трябвало е да се изживее в действителност, а насладата се добива чрез посредник. В такъв случай ви питам: защо да остана на този свят?