Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (37)

Дълбока мисъл №10

Граматиката

пласт на съзнанието,

който води до красотата

Обикновено сутрин винаги си оставям малко време, за да послушам музика в стаята си. Музиката играе голяма роля в живота ми. Тя ми позволява да понасям… ами… онова, което трябва да понасям: сестра ми, мама, колежа, Ашил Гран-Ферне и т.н. Музиката не е само удоволствие за ухото, както кулинарното изкуство за небцето или живописта за очите. Ако си пусна някое музикално парче сутрин, то това не е много оригинално, но пък дава тон на целия ми ден. Много е просто и същевременно е малко сложно за обяснение: мисля, че можем да избираме настроенията си, защото имаме многопластово съзнание и начин да проникнем в тези пластове. Например, за да напиша дълбока мисъл, трябва да се разположа в много специален пласт, в противен случай идеите и думите не идват. Трябва да забравя за себе си и същевременно да бъда супер съсредоточена. Но това не е въпрос на „воля“, а механизъм, който можеш да задействаш или не, както когато си почесваш носа или правиш кълбо назад. А най-добрият начин да задействаш този механизъм е някое кратко музикално парче. Например, когато искам да се отпусна, слагам нещо, което да ми внуши резервирано настроение, сякаш нещата не ме засягат наистина, а ги гледам все едно гледам филм, някакво „отдалечено“ съзнание. Обикновено за този пласт използвам джаз или Дайър Стрейтс (да живее mp3) — въздействието е по-продължително, но трябва да изчакаш началото му.

Та тази сутрин си слушах Глен Милър, преди да тръгна за колежа. Вероятно не беше минало достатъчно време, защото когато се случи оня инцидент, имах час по френски с госпожа Мегр^[1] (която е жив антоним, толкова е шишкава). Освен това се облича в розово. Обожавам розовото, според мен с този цвят се отнасят несправедливо, смятат, че е за бебета или за силно гримирани жени, а всъщност розовото е много изискан и нежен цвят и често се среща в японската поезия. Но розовото на госпожа Мегр напомня конфитюр и прасета. С една дума, тази сутрин имах, час по френски с нея. Само по себе си това е кошмар, френският с госпожа Мегр се свежда до дълга поредица от технически упражнения, независимо дали се занимаваме с граматика, или четем текстове. За нея текстът като че ли е бил написан, за да можем да установим героите, повествователя, топосите, перипетиите, времето на разказа и т.н. Мисля, че на нея никога не й е дошло на ум, че текстът е написан преди всичко за да бъде прочетен и да предизвика чувства у читателя. Можете ли да си представите, че тя никога не ни е задавала въпроса „харесвате ли този текст/тази книга“, а всъщност това е единственият въпрос, който може да даде някакъв смисъл на изучаването на повествователните гледни точки или на конструкцията на разказа… Да не говорим за факта, че учениците от средния курс са по-отворени към литературата, отколкото тези в горния курс или студентите. Обяснявам: на нашата възраст, стига само да ни говори за нещо със страст и като докосне подходящите струни (тези на любовта, бунта, жаждата за нещо ново и т.н.), човек има всички шансове да успее. Нашият учител по история господин Лермит за два часа успя да ни увлече, като ни показа снимки на хора с отрязани ръце и устни, защото са нарушили закона на Корана, понеже са извършили кражба или са пушили. Но той не го направи в стила на филмите на ужасите. Бяхме потресени и слушахме внимателно следващия урок, който ни предупреждаваше за безумието на хората и по-специално на исляма. И ако госпожа Мегр си беше направила труда да ни прочете развълнувано някои стихове на Расин (Нима е възможно да мръкне и съмне,/ без Тит Береника отново да зърне?^[2]), тя щеше да види, че обикновеният тийнейджър е напълно узрял за любовната трагедия. В горния курс е по-трудно: вече се усеща наближаването на зрялата възраст, вече всички са наясно с нравите на възрастните и се питат каква роля и какво място ще заемат в пиесата и освен това нещо вече се е изкофтило, аквариумът не е много далеч.

И когато тази сутрин към обичайната тъпотия на урок по литература без литература и на урок по езика без разбиране на езика се добави и чувството ми за врели-некипели, аз не можах да се въздържа. Госпожа Мегр правеше обобщение за качественото прилагателно епитет под претекст, че в съчиненията ни то изобщо липсвало „а бе, макар че вие би трябвало да умеете да го употребявате, след като сте изкарали трети клас“. „А бе не съм виждала толкова невежи ученици“, добави тя, като специално гледаше Ашил Гран-Ферне. Не обичам Ашил, но този път бях съгласна с него, когато зададе въпроса си. Мисля, че трябваше да го направи. Освен това учител по език не може да бека. Все едно метач да не събере добре боклука. „И за какво служи граматиката?“, попита той. „Би трябвало да знаете, отговори госпожа Платена-да-ни-обяснява — именно-това“. „Де да знам — каза Ашил както никога искрено, — никой не си е направил труда да ни го обясни“. Госпожа Мегр въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Няма ли да престанете с тъпите си въпроси“, и отговори: „Служи, за да говорим и пишем добре“.

Та тогава направо получих сърдечна криза. Не съм чувала нещо по-абсурдно. Не искам да кажа, че не е вярно, а че наистина е абсурдно. Да кажеш на тийнейджъри, които вече знаят да говорят и да пишат, че граматиката служи именно за това, е като да кажеш на някого, че трябва да прочете историята на клозета през вековете, за да знае да пишка и ака. Ами че това е безсмислено! Ако поне ни беше показала с примери, че трябва да знаем известен брой неща за езика, за да го използваме добре, съгласна съм, защо не, това е предварително условие. Например, че трябва да умееш да спрягаш глаголите във всички времена, за да избегнеш груби грешки, които ще те изложат на някоя светска вечеря („Щял съм да дойда по-рано, но вземах грешен път“). Или че за да напишеш покана на някого, за да дойде на купон във Версай, трябва да знаеш как се съгласува прилагателното епитет — така ще си спестиш неща от рода на „Драги приятелко, можете ли да дойдете във Версай тази вечер. Ще ви бъда признателен. Маркиза Гран-Верне“. Но ако госпожа Мегр си мисли, че граматиката служи само за това… Че ние умеем да спрягаме глагола, преди да разберем какво е това глагол. Знанието може да ни помогне, но не смятам, че това е най-важното.

Аз мисля, че граматиката е един от пътищата към красотата. Когато говорим, четем или пишем, винаги знаем кога сме казали красива фраза или кога четем красива фраза. Способни сме да различим красивия израз или красивия стил. Но когато се занимаваме с граматика, имаме достъп до друго измерение на красотата на езика. Граматиката ни помага да го разчупим, да видим как е направен, да го видим гол, така да се каже. И точно това е прекрасно — казваме си: „Колко хубаво е направен, колко е готин! Колко е устойчив, остроумен, богат, нюансиран“. Лично аз само като си помисля колко вида думи има и че трябва да ги познавам, за да разбера употребата им и възможните им комбинации, направо се прехласвам. Смятам, че няма нищо по-красиво например от това, че в езика има съществителни и глаголи. Знаете ли това, и вече се стигнали до сърцевината на всеки изказ. Великолепно е, нали? Съществителни, глаголи…

Може би, за да достигнеш до тази красота на езика, която граматиката разкрива, трябва да изпаднеш в някакво особено състояние на съзнанието? Лично аз мисля, че го достигам без усилие. Когато бях на две години и слушах как говорят възрастните, изведнъж разбрах как е направен езикът. Уроците по граматика за мен винаги са били по-късни синтези и може би терминологични уточнения. Дали могат да се научат добре да говорят и пишат децата, като се занимават с граматика, ако не са имали онова просветление, което имах аз? Не знам. Междувременно всички госпожи Мегр на земята би трябвало по-скоро да се запитат кое музикално парче да пуснат на учениците си, за да изпаднат в граматичен възторг.

Та значи казах на госпожа Мегр: „Изобщо не е така, това, което казвате, е ограничено“. В класа настъпи пълна тишина, защото обикновено аз не си отварям устата и защото възразих на даскалицата. Тя ме погледна с изненада, после се намуси като всички даскали, когато усетят, че задухва северен вятър и че кроткият им урок за прилагателното епитет може да се превърне в съд над педагогическите им методи. „А вие какво ще кажете, госпожице Жос?“, попита тя кисело. Всички стаиха дъха си. Ако отличничката на класа не е доволна, това е лошо за преподавателското тяло, най-вече когато то е шишкаво. Следователно сутринта предлагаше трилър и гладиаторски игри на една и съща цена: всички чакаха изхода от двубоя, който, надяваха се, щеше да бъде кръвопролитен.

„Ами — казах аз — когато четем Якобсон, става ясно, че граматиката е цел, а не обикновен учебен предмет: тя е достъп до красотата на езика, а не някаква цака, която служи да се справяш добре в обществото“. „Цака! Цака — повтаряше тя с облещени очи. — За госпожица Жос граматиката е цака!“.

Ако добре беше чула фразата ми, тя щеше да разбере, че за мен, точно обратно, граматиката не е цака. Но мисля, че името на Якобсон окончателно я извади от релсите, да не говорим, че всички се хилеха, включително Канел Мартен, без да са разбрали нищо от това, което казах, но чувствайки, че даскалицата се е издънила. Всъщност не съм чела нищо от Якобсон. Може да съм вундеркинд, но предпочитам комикси или литература. Обаче една приятелка на мама (която е професор в Университета) вчера говореше за Якобсон (докато нагъваха в пет часа камамбер и червено вино). И изведнъж си спомних за него тази сутрин.

В този момент, чувствайки как се зъби глутницата, съжалих. Съжалих госпожа Мегр. Пък и не обичам линчуването. То не прави чест на никого. Да не говорим, че не желая някой да почне да рови доколко познавам Якобсон и да започне да се съмнява в реалността на моя коефициент за интелигентност.

Ето защо дадох заден ход и повече нищо не казах, спечелих си два часа допълнителна работа, а госпожа Мегр спаси даскалската си кожа. Но докато излизах от клас, усетих как тревожните й очички ме проследиха до вратата.

На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него.