Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (20)

11
Отчаяние от монголските бунтове

Тихо се чука на вратата на портиерската стая. Мануела е, освободили са я по-рано.

— Маестрото умира — казва ми тя, без да успея да разбера дали влага някаква ирония, повтаряйки тъжните думи на Шабро. — Не сте заета, бихме ли пили чая сега?

Тази волност в съгласуването на времената, тази свобода, с която Мануела се отнася към синтаксиса, защото е само една нещастна португалка, принудена да говори езика на изгнанието, имат същия старомоден привкус, както и контролираните изрази на Шабро.

— Срещнах Лора на стълбите — казва тя и сяда с навъсени вежди. — Държеше се за перилата, сякаш й се пишкаше. Щом ме видя, си тръгна.

Лора е по-малката дъщеря на Артенс, мила девойка, която рядко някой посещава. По-голямата, Клеманс, е болезнено олицетворение на фрустрацията, ревностна католичка, която ще досажда на мъжа си и на децата си до края на унилите си дни, изпълнени с литургии, енорийски празници и бродерия с кръстат бод. А най-малкият, Жан, е наркоман, който бавно се превръща в отрепка. Беше сладко дете с възхитени очи и ситнеше постоянно зад баща си, като че ли животът му зависеше от него, но когато започна да се боцка, промяната беше очевидна: той престана да мърда. След като беше пропилял детството си да тича след Бога, движенията му сякаш се забавиха и занапред се придвижваше на етапи, като правеше все по-продължителни престои пред асансьора или на стълбите и дори спеше понякога на моята изтривалка или пред помещението за боклука. Един ден, когато стърчеше като вкаменен пред лехата с чайни рози и камелии-джуджета, го попитах дали има нужда от помощ и си помислих, че все повече заприличва на Нептун с къдравите си и невчесани коси, които закриваха слепоочията и насълзените му очи и стигаха до влажния и помръдващ нос.

— Е-е не… — беше ми отговорил той, насичайки думите със същите паузи, които прекъсваха движенията му.

— Не искате ли да седнете?

— Да седнете? — повтори той учуден. — Е-е не, защо?

— За да си починете.

— А-а-а — отговори той. — Ами… е-е не.

Оставих го в компанията на камелиите и го наблюдавах през прозореца. След доста време той прекъсна съзерцанието на цветята и бавно се запъти към стаята ми. Отворих му преди да звънне.

— Ще походя малко — каза ми той, без да ме вижда, защото къдравите му кичури закриваха очите му. После с явно усилие добави: — Онези цветя… как се казват?

— Камелиите ли? — изненадах се аз.

— Камелии… — повтори той бавно, — камелии… Ами благодаря ви, госпожо Мишел — каза накрая и гласът му стана учудващо по-твърд.

И ми обърна гръб. Не го бях виждала седмици наред до тази ноемврийска сутрин, когато мина покрай портиерната, и почти не го познах — толкова изпаднал изглеждаше. Да… падението… То ни очаква всички. Но когато един младеж достига без време границата, след която няма да се изправи, падението е толкова видимо и жестоко, че сърцето ти се свива от жалост. Жан Артенс се беше превърнал в изтерзано тяло, което се влачеше в живота едва-едва. Ужасена се попитах как ще успее да се справи с асансьора, но внезапната поява на Бернар Грьолие, който го сграбчи и вдигна като перо, ми спести да се намеся. За миг видях този зрял и слабоумен мъж понесъл в ръцете си тялото на едно погубено дете, после те изчезнаха в стълбищната бездна.

— Но Клеманс ще дойде — казва Мануела, която невероятно как винаги следва нишката на безмълвните ми мисли.

— Шабро ме помоли да й кажа да си върви — отговорих аз замислено. — Искал да види само Пол.

— От мъка баронесата се изсекна в кухненския парцал — добавя Мануела, говорейки за Виолет Грьолие.

Това не ме учудва. Когато дойде краят, истината трябва да излезе наяве. Виолет Грьоние си е парцал, както Артенс е коприна. Всеки затворен в собствената си съдба трябва да я изтърпи без увъртания и в епилога да бъде това, което винаги е бил, въпреки илюзиите, които може да е хранел. Носенето на фино бельо не променя същността ти, както и общуването със здрави хора не изцелява болния.

Сервирам чая и го пием мълчаливо. Никога не сме го правили сутрин и това нарушение на ритуала ни има странен привкус.

— Приятно е — прошепва Мануела.

Да, приятно е, защото се наслаждаваме на двоен дар, това нарушаване на реда на нещата е освещение на един неотменен ритуал, който сме изградили заедно, така че следобед след следобед той се е капсулирал в действителността и й е придал смисъл и съдържание и който, нарушен тази сутрин, придобива внезапно всичката си сила — а наред с това вкусваме, сякаш е чудотворен нектар, прекрасния дар на това неочаквано утро, в което машиналните жестове добиват нов устрем, в който да вдъхнеш мириса, да отпиеш, да поставиш обратно чашата върху масата, да сипеш отново, да посръбваш е истинско прераждане. Миговете, когато откриваме същността на живота поради някакъв ритуал, който ще продължим с още по-голяма наслада, след като сме го нарушили, са вълшебни скоби, в които сърцето докосва душата, защото макар и за миг, но със страшна сила частица вечност внезапно е оплодила времето. Навън светът ръмжи или заспива, войните се ожесточават, хората живеят и умират, загиват цели народи, но се появяват други, които скоро също ще бъдат погълнати, и в цялата тази врява и безумство, в тези изригвания и урагани, докато светът върви, пламти, страда и се възражда, пулсира човешкият живот.

Тогава, да пийнем чаша чай.

Както Какузо Окакура, авторът на Книга за чая, който изпаднал в отчаяние от бунта на монголските племена през XIII век не защото е причинил смърт и опустошения, а защото е разрушил един от най-ценните плодове на културата Сонг, чаената церемония, аз също знам, че чаят не е обикновена напитка. Когато се превърне в ритуал, той става център на способността да виждаш величието на дребните неща. Къде е красотата? Дали в големите неща, които като всичко останало са обречени на смърт, или в малките, които, без да искат нищо, умеят да вградят в мига камъче вечност?

Чаената церемония, това точно повторение на едни и същи жестове и на една и съща наслада, този прозорец към простите, истински и изтънчени усещания, тази волност, дадена на всекиго от нас с малко средства да стане аристократ на вкуса — защото чаят е напитка както на богатите, така и на бедните, — или с една дума, чаената церемония има необикновеното свойство да вмъкне в абсурда на нашия живот малко ведра хармония. Вярно е, че вселената е в съзаклятие с празнотата, че загубените души оплакват красотата и че безличието ни обсажда. Тогава да пийнем чаша чай. И настъпва тишина, навън духа вятър, есенните листа шумолят и отлитат, котката спи в меката светлина. И всяка глътка е пречистено време.