Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (64)

1
Наострени

Същата сутрин в седем часа някой звъни в портиерната.

Нужни са ми няколко минути, за да изплувам от бездната. Два часа сън не предразполагат към голяма любезност спрямо човешкия род и многобройните позвънявания, които се изреждат, докато слагам роклята и пантофите си и оправям с ръка странно меката си коса, не стимулират моя алтруизъм.

Отварям вратата и се оказвам очи в очи с Коломб Жос.

— Ей — казва ми тя, — да не сте попаднали в задръстване?

Не мога да повярвам на ушите си.

— Седем часът е — казвам аз.

Тя ме гледа.

— Знам.

— Портиерната отваря в осем часа — обявявам аз с огромно усилие на волята.

— Как така в осем часа? — пита тя шокирана. — Нима има работно време?

Не, портиерната е защитено светилище, за което не важи нито социалният прогрес, нито трудовото законодателство.

— Да — казвам аз, неспособна да произнеса още една дума.

— Аха — лениво казва тя. — Но след като съм вече тук…

— … ще минете по-късно — отговарям аз, затварям вратата под носа й и се отправям към чайника.

Зад прозореца я чувам да възкликва: „Това пък вече на нищо не прилича!“, после се обръща ядосано и натиска яростно копчето на асансьора.

Коломб Жос е голямата дъщеря на семейство Жос. Коломб Жос е русокоса върлина, която се облича като опърпана циганка. Ако има нещо, което ненавиждам, това е перверзията на богатите да се обличат като бедни с парцали, които висят отвсякъде, да носят сиви плетени вълнени шапки, обувки на клошари и ризи на цветя под изтъркани пуловери. Не само е грозно, но е и обидно: нищо не е по-отвратително от презрението на богатите към желанието на бедните.

За нещастие Коломб Жос получава и блестящо образование. Миналата есен я приеха философия в Екол нормал^[1].

Приготвям си сухари с конфитюр от сливи, като се опитвам да овладея гневното треперене, обхванало ръцете ми, докато коварното главоболие завладява черепа ми. Нервно взимам душ, обличам се, давам на Леон отвратителна храна (пастет от свинска глава и парченца сланина), излизам в двора, изнасям боклукчийските кофи, изкарвам Нептун от сервизното помещение и в осем часа, уморена от цялото това сноване насам-натам, отново се връщам в кухнята си, без ни най-малко да съм се успокоила.

Семейство Жос има и по-малка дъщеря, Палома, която е толкова дискретна и прозрачна, че ми се струва, че никога не я виждам, макар да ходи всеки ден на училище. Именно нея, точно в осем часа, Коломб ми изпраща като емисар.

Ама че подла постъпка.

Горкото дете (на колко ли е години? Единайсет? Дванайсет?) стои на изтривалката непреклонна като правосъдието. Вдишвам дълбоко — няма защо да изсипвам върху невинния гнева, предизвикан от виновния — и се опитвам да се усмихна естествено.

— Добър ден, Палома.

Тя мачка края на розовата си жилетка в очакване.

— Добър ден — отговаря тя с тънко гласче.

Гледам я внимателно. Как съм могла да пропусна това! Някои деца имат редкия дар да смразяват възрастните. Нищо в поведението им не отговаря на стандартите на възрастта им. Те са твърде сериозни, твърде замислени, прекалено невъзмутими и в същото време ужасно наострени. Точно така. Наострени. Като се вглеждам по-старателно в Палома, откривам някаква режеща острота, ледена мъдрост, която бях взела за резервираност само защото не можех да си представя, че баналната Коломб може да има за сестра един Съдник на Човечеството.

— Сестра ми Коломб ме изпрати да ви предупредя, че ще донесат за нея много важна пратка — казва Палома.

— Ясно — казвам аз, като внимавам да не смекчавам тона както правят възрастните, когато говорят с деца, което в крайна сметка е не по-малко признак на презрение от бедняшките дрехи на богатите.

— Тя пита дали можете да го доставите вкъщи — продължава Палома.

— Да — казвам аз.

— Добре — казва Палома и все така стои пред мен.

Това е много интересно.

Тя стои и ме гледа спокойно, без да помръдне, с ръце отпуснати до тялото и с полуотворена уста. Има тънки плитчици, очила с розови рамки и много големи светли очи.

— Мога ли да ти предложа едно какао? — питам аз по липса на други идеи.

Тя кима с глава все така невъзмутимо.

— Влизай — казвам аз. — Тъкмо пиех чай.

Оставям вратата отворена, за да пресека всички обвинения в отвличане.

— Аз също предпочитам чая, нали няма да ви затрудня?

— Не, разбира се — отговарям аз изненадана, отбелязвайки наум сбора от няколко факта: Съдник на Човечеството, добри обноски, пие чай.

Тя сяда на стола и клати крака във въздуха, наблюдавайки ме, докато сервирам чая. Поставям го пред нея и се настанявам пред чашата си.

— Всеки ден върша неща, които карат сестра ми да ме мисли за малоумна — заявява тя, след като отпива голяма глътка като специалист. — Сестра ми по цели вечери пуши и пие с приятелите си и говори като младежите от предградията, защото си въобразява, че интелектът й не може да бъде поставен под съмнение.

Ето това напълно пасва на клошарската мода.

— Изпрати ме тук, защото е не само подла, но и страхлива — продължава Палома, като ме гледа все така втренчено с големите си прозрачни очи.

— Е, това пък ни даде възможност да се запознаем — учтиво отговарям аз.

— Нали мога да дойда пак? — пита тя и в гласа й има нещо умоляващо.

— Разбира се — отговарям аз, — винаги си добре дошла. Но се боя, че ще ти е скучно, няма какво да правиш тук.

— Искам само да стоя на спокойствие — отговаря тя.

— А не можеш ли да стоиш на спокойствие в твоята стая?

— Не — казва тя, — не съм спокойна, когато всички знаят къде съм. Преди се криех. Но сега всичките ми скришни места са известни.

— Знаеш ли, мен постоянно ме викат по работа. Не знам дали тук ще си на спокойствие.

— Мога да стоя ето там (тя посочва фотьойла пред работещия телевизор с намален звук). Хората ще идват при вас, но няма да ми пречат.

Мануела, която започва работа в осем и половина, надниква през отворената врата. Иска да ми каже нещо, но зърва Палома и димящата чаша чай.

— Влезте — казвам й аз, — ние двете закусваме и си говорим.

Мануела повдига учудено вежда, което означава, поне на португалски: Тази пък какво прави тук? Аз вдигам едва-едва рамене. Тя смаяно свива устни.

— Е? — пита ме все пак, неспособна да изчака.

— Нали ще дойдете след малко? — питам аз с широка усмивка.

— Аха — казва тя, като вижда усмивката ми, — много добре, много добре, ще дойда както обикновено.

После казва, поглеждайки Палома:

— Добре, ще дойда след малко.

И добавя учтиво.

— Довиждане, госпожице…

— Довиждане — казва Палома и за първи път на устните й се появява усмивка, нещастна, невзрачна усмивчица, която пробожда сърцето ми.

— Трябва да си вървиш вкъщи — казвам аз. — Вашите ще се тревожат.

Тя става и тръгва към вратата, като влачи краката си.

— Очевидно е — казва ми тя, — че вие сте много умна.

И тъй като аз не отговарям нищо поради смайването си:

— Намерили сте идеалното скривалище.