Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (45)

5
За дантелите и финтифлюшките

Трудността започва с въпроса: откъде да си купя рокля? Обикновено поръчвам дрехите си по каталог, включително чорапите, гащите и фланелите. Мисълта да пробвам пред очите на някоя анорексична госпожица дрехи, които върху мен ще приличат на чувал, винаги ме е отблъсквала от бутиците. За нещастие, много е късно да ми доставят нещо навреме.

Имайте само една приятелка, но я изберете добре.

На другия ден Мануела се втурва в стаята ми.

Тя носи калъф за дрехи и ми го подава с победоносна усмивка.

Мануела е с около петнайсет сантиметра по-висока от мен и тежи с десет килограма по-малко. Виждам само една жена в семейството й, чието телосложение прилича на моето: свекърва й, опасната Амалия, която учудващо си пада по дантелите и финтифлюшките, въпреки че по душа не обича прищевките. Но пасмантерията по португалски напомня стила рококо: никакво въображение, нито лекота, а само безумно струпване, от което роклите приличат на дантелени нощници, а най-обикновената риза — на конкурс за фестони.

Разбирате колко съм притеснена. Вечерята, която се очертава като мъчение, може да се превърне във фарс.

— Ще приличате на кинозвезда — казва много точно Мануела. После, обзета от жалост, добавя: — Шегувам се — и вади от калъфа бежова рокля без никакви украшения.

На вид размерът изглежда подходящ. Също на вид роклята е скъпа, от вълнен габардин, стил шемизета с копчета отпред. Много скромна и много шик. Прилича на роклите, които носи госпожа Дьо Броли.

— Вчера отидох при Мария — казва Мануела сякаш е на седмото небе.

Мария е португалка, шивачка и живее точно до моята спасителка. Мария и Мануела са израснали заедно във Фаро, омъжили са се за двама от седемте братя Лопес и заедно са ги последвали във Франция, където са извършили подвига да родят децата си почти едновременно, с две седмици разлика. Те дори имат обща котка и обща страст към фините сладкарски изделия.

— Искате да кажете, че това е чужда рокля? — питам аз.

— Да — отговаря Мануела и прави гримаса. — Но, знаете ли, никой няма да я потърси. Госпожата умряла миналата седмица. А докато разберат, че е оставила рокля у шивачката… може да вечеряте поне десет пъти у господин Озу.

— Това е рокля на покойница? — питам аз с ужас. — Не мога да я приема.

— А защо? — бърчи вежди Мануела. — По-добре е, отколкото ако беше на жив човек. Представете си, че я изцапате. Трябва да я давате на химическо чистене, да намерите извинение и тем подобни.

В прагматизма на Мануела има нещо галактическо. Може би той трябва да ме вдъхнови, за да приема, че смъртта е едно нищо.

— Не е морално да направя това — протестирам аз.

— Не е морално ли? — отговаря Мануела, като произнася думата с отвращение. — Какво общо има моралът? Да не сте я откраднали? Да не правите нещо лошо?

— Но тя е собственост на друга жена. Не мога да я присвоя.

— Но жената е мъртва! — възкликва тя. — Вие не крадете, а я заемате за една вечер.

Когато Мануела започва да се задълбочава в семантичните разлики, най-добре е да се откажеш от битката.

— Мария ми каза, че госпожата била много мила. Дала й рокли и едно палто от палпага. Не можела вече да ги носи, защото напълняла, и казала на Мария: „Може би ще ви свършат работа?“. Просто дамата била много мила, разбирате ли?

Палпагата е вид лама, чиято вълна много се цени и има на главата си папая.

— Не знам… — казвам аз вяло. — Имам чувството, че ограбвам мъртвец.

Мануела ме гледа отчаяно.

— Вземате назаем, не крадете. И какво искате да прави с тази рокля горката жена?

На това няма какво да отговоря.

— Дойде времето на госпожа Палиер — казва възторжено Мануела, сменяйки темата на разговора.

— Ще се насладя на този момент задно с вас — казвам аз.

— Отивам — заявява тя и се насочва към вратата. — А вие изпробвайте роклята, идете на фризьор. Ще се върна след малко да ви видя.

Разглеждам роклята, изпълнена със съмнение. Освен нежеланието да облека роклята на покойница, изпитвам и страх, че тя няма да ми отива. Виолет Грьолие е кухненски парцал, както Пиер Артенс е коприна, а аз — безформена домашна роба с тъмносини или виолетови шарки.

Отлагам изпитанието за после.

Сещам се, че дори не благодарих на Мануела.