Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (84)

18
Течаща вода

Достатъчно е един път да си опитал да бъдеш сляп на светло и зрящ в мрака, за да си поставиш въпроса какво всъщност е зрението. Защо виждаме? Когато се качих в таксито, което Какуро беше поръчал, и мислейки за Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис, които бяха видели в мен само онова, което можеха (под ръка с господин Озу в свят на йерархии), фактът, че погледът е като ръка, опитваща се да спре течащата вода, ме стряска с необикновена сила. Да, окото възприема, но не вниква, вярва, но не разпитва, получава, но не търси — изпразнено от желание, преситено и без цел.

И докато таксито се носи в спускащия се здрач, аз мисля.

Мисля за Жан Артенс с изгорените зеници, озарени от камелии.

Мисля за Пиер Артенс, с острия поглед и слепотата на просяк.

Мисля за тези алчни дами, с просещи и толкова нищожно слепи очи.

Мисля за Жежен, с неговите мъртви и безсилни орбити, които вече виждат само пропадането.

Мисля за Люсиен, неспособен да вижда, защото мракът в крайна сметка е много силен.

Мисля дори за Нептун, чиито очи са муцунка, която не умее да се самозалъгва.

И се питам дали аз самата виждам добре.