Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (36)

4
Разрив и непрекъснатост

Две причини, също свързани с филмите на Озу.

Първата е в самите плъзгащи се врати. Още в първия филм, Вкусът на ориза със зелен чай, бях омаяна от японското жизнено пространство и от плъзгащите се врати, които отказват да прогонват пространството и леко се плъзгат по невидими релси. Защото когато отворим врата, ние преобразуваме помещенията по много еснафски начин. Нарушаваме целостта на простора и създаваме пукнатина, неуместна поради лошите си пропорции. Ако размислим, няма нищо по-грозно от отворената врата: в стаята, където се намира, тя представлява разрив, провинциално и паразитно допълнение, нарушава единството на пространството. В съседното помещение тя предизвиква хлътване, зейнала пукнатина, при това безсмислена, залутана насред част от стена, която би предпочела да остане цяла. И в двата случая тя нарушава простора без никаква полза освен свободата да се движим, която обаче може да се получи и по много други начини. Плъзгащата врата избягва препятствията и увеличава пространството. Без да промени равновесието му, тя позволява то да се преобрази. Когато се отвори, двете помещения общуват, без да си пречат. Когато се затвори, тя връща на всяко от тях неговата цялост. Разделянето и събирането се извършват без насилие. Животът е спокойна разходка, докато при нас тя прилича на продължителна поредица от взломове.

— Истина е — казвам аз на Мануела. — По-практично е и не е толкова брутално.

Втората причина идва от една мисловна асоциация, която от плъзгащите се врати ме доведе до краката на жените. Във филмите на Озу не могат да се преброят кадрите, в които някой актьор дръпва вратата, влиза вкъщи и се събува. Жените имат особен талант за тези последователни действия. Те влизат, плъзват вратата покрай стената, правят няколко ситни стъпки, които ги отвеждат до по-издигнатото пространство, където са разположени стаите за живеене, като събуват, без да се навеждат, обувки без връзки, и с плавно и грациозно движение на краката се завъртат и изкачват на подиума заднишком. Полите им леко се издуват, сгъването на коляното, необходимо, за да се изкачат, е енергично и точно, тялото с лекота следва това полузавъртане на стъпалата, което продължава със странно спънато ходене, сякаш глезените им са вързани. Но докато обикновено възпрепятстваните жестове създават чувство за принуда, малките стъпки, раздвижени от необясним ритъм, превръщат стъпалата на вървящите жени в произведения на изкуството.

Когато ние, западняците, крачим, се опитваме — защото културата ни го изисква — да възстановим чрез продължителността на едно движение, което възприемаме за непрекъснато, онова, което според нас е същността на живота: ефикасността без препятствия, плавното изпълнение, изобразяващо поради липсата на разрив жизнения порив, чрез който всичко се постига. Ловуващият гепард е нашата западна норма: всичките му жестове се сливат хармонично, не можеш да ги различиш един от друг и бягането на голямата дива котка ни се струва едно-единствено и продължително движение, символизиращо дълбокото съвършенство на живота. Но когато японските жени нарушават със ситните си насечени стъпки мощното разгръщане на естественото движение, макар че би трябвало да изпитаме онова мъчително чувство, което овладява душата при гледката на насилената природа, то обратно, у нас се поражда странно блаженство, сякаш разривът предизвиква възторга, а песъчинката — красотата. Чрез това нарушение на свещения ритъм на живота, чрез този възпрепятстван ход, чрез съвършенството, родено от принудата, ние достигаме до парадигмата на Изкуството.

И тогава, изхвърлено вън от природата, която би искала то да е непрекъснато, и превърнало се поради прекъснатостта си в отрицание и забележителност, движението става естетическа творба.

Защото Изкуството е животът, но с друг ритъм.