Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (87)

21
Всички тези чаши чай

Toum town town toum toum town toum

Look, if you had one shot, one opportunity,

To seize everything you ever wanted

One moment

Would you capture it or just let it slip?^[1]

Това е от Еминем. Признавам, че в качеството си на предтеча на модерните времена понякога ми се случва да го слушам, особено когато няма как да не знам, че Дидона се е погубила.

Но най-вече съм напълно объркана.

Искате доказателство ли?

Ето го.

Remember me, remember me

But ah forget my fate

Trente euros piece

Would you capture it

Or just let it slip?^[2]

Това кънти в главата ми без коментар. Странният начин, по който мелодиите се запечатват в паметта ми, винаги ще ме изненадва (няма защо да споменавам някой си Confutatis, добър приятел на портиерките с малък пикочен мехур) и с маргинален, макар и искрен, интерес отбелязвам, че този път връх взема така нареченото medly.

А после започвам да плача.

В „Бирарията на Приятелите“ в Пюто клиентка, която едва не се задавя и после избухва в сълзи с нос в салфетката, представлява ценно развлечение. Но тук, в този храм на слънцето със сушими, продавани на парче, моята невъздържаност има обратен ефект. Заобикаля ме вълна от мълчаливо неодобрение и ето ме ридаеща, с течащ нос, принудена да използвам вече изцапаната салфетка, за да изтрия следите от емоциите си и да се опитам да скрия онова, което общественото мнение осъжда.

Ридая още по-силно.

Палома ме е издала.

И тогава, понесени от риданията, в душата ми преминават мигове от живота ми, прекаран в уединението на един самотен ум: продължителното и отшелническо четене, зимите на болестта, ноемврийският дъжд по красивото лице на Лизет, камелиите, завърнали се от ада и попаднали върху мъха на Храма, всички чаши чай, изпити в задушевната атмосфера на приятелството, чудесните думи в устата на Госпожицата, натюрмортите толкова уаби, вечните същности, озаряващи единичните си отражения, а също и летните дъждове, настъпващи в изненадата на удоволствието, снежинки, танцуващи мелодията на сърцето, а в кутийката на древната Япония — чистото лице на Палома. И аз плача, плача неудържимо с топли, едри и красиви сълзи на щастие, докато около нас светът изчезва и не усещам нищо друго освен погледа на този мъж, в чиято компания се чувствам някой и който, като улавя мило ръката ми, се усмихва с цялата топлота на земята.

— Благодаря — успявам да прошепна на един дъх.

— Ние можем да бъдем приятели — казва той. — И дори всичко каквото пожелаем.

Remember me, remember те,

And ah! envy my fate.