Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (33)

2
Момент на просветление

Знаете ли какво значи неволно? За психоаналитиците то е плод на подмолните деяния на скритото несъзнателно. Каква безсмислена теория! Неволното е най-яркият белег на силата на осъзнатата ни воля, която използва всичките си хитрости, за да постигне целите си, когато емоцията й се противопоставя.

— Може би аз самата желая да бъда разкрита — казвам на Леон, който се е прибрал и, кълна се, вероятно е влязъл в заговор с вселената, за да изпълни желанието ми.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему е първото изречение от „Ана Каренина“, роман, който аз в качеството си на добра портиерка не би трябвало да съм чела. Не ми е разрешено и да трепна случайно при втората част на тази фраза в един момент на просветление, без да знам, че тя е от Толстой, защото ако неуките бяха чувствителни към голямата литература, без да я познават, тя не би могла да претендира за висотата, на която образованите хора я издигат.

Прекарвам деня в опити да се убедя, че се притеснявам за нищо и че господин Нещо си, който има достатъчно дебел портфейл, за да купи целия четвърти етаж, има други грижи освен паркинсоновите потрепвания на една умствено изостанала портиерка.

Към деветнайсет часа един младеж звъни в портиерната.

— Добър ден, госпожо — казва ми той с перфектно произношение, — казвам се Пол Нгуен и съм частен секретар на господин Озу.

Подава ми визитна картичка.

— Ето номера на мобилния ми телефон. При господин Озу ще дойдат майстори и не желаем това да ви задължи да вършите допълнителна работа. Ето защо при най-малкия проблем можете да ме повикате и аз веднага ще дойда.

Вероятно сте забелязали в този момент от интригата, че пиеската е лишена от диалози, които обикновено се познават по редуването на тиретата пред различните реплики.

Би трябвало да има нещо като:

— Много ми е приятно, господине.

После:

— Разбира се, ще ви се обадя на всяка цена.

Но очевидно няма такива.

Причината е, че без да се насилвам, аз съм онемяла. Съзнавам, че устата ми е отворена, но от нея не излиза никакъв звук и ми е жал за красивия младеж, принуден да гледа седемдесеткилограмовата жаба на име Рьоне.

Обикновено в този момент героят казва:

— Говорите ли френски?

Но господин Пол Нгуен ми се усмихва и чака.

С херкулесово усилие успявам да кажа нещо.

Всъщност отначало се чува само:

— Грмблл.

Но той продължава да чака със същото великолепно себеотрицание.

— Господин Озу ли? — казвам аз мъчително с глас, напомнящ гласа на Юл Бринър:

— Да, господин Озу. Не знаехте ли името му?

— Не — отговорих с мъка. — Не го чух добре. Как се пише?

— О, з, у — и се произнася както се пише.

— Аха — казвам аз. — Японско име, нали?

— Да, госпожо. Господин Озу е японец.

Той любезно се сбогува, аз измърморвам едно охтичаво „приятна вечер“ и се стоварвам на стола, изблъсквайки Леон.

Господин Озу. Питам се дали не сънувам нещо безумно със съспенс, макиавелично преплитане на действията, дъжд от съвпадения, развръзка по нощница с дебела котка в краката ми и прегракнал будилник, сверен с радио Франс Интер.

Но всъщност ние знаем, че сънното и будното състояние имат различна структура и вслушвайки се в своите сетивни възприятия, знам със сигурност, че съм будна.

Господин Озу! Синът на кинорежисьора? Племенникът му? Или някой далечен братовчед.

Ама че работа!