Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (65)

2
Невидимото

Пликът, който куриерът оставя в портиерната за Нейно величество Коломб дьо ла Ракай^[1], е отворен.

Съвсем отворен и никога не е бил запечатван. Предпазната лентичка дори не е отлепена и пликът зее като стара обувка, показвайки куп листа, хванати със спирала.

Защо не са се постарали да го залепят? — питам се аз, отпъждайки хипотезата за доверие в честността на куриерите и портиерите и предполагайки по-скоро убеждението у подателя, че съдържанието на плика няма да ги заинтересува.

Заклевам се във всички богове, че го правя за пръв път, и моля да се вземат предвид фактите (безсънна нощ, летен дъжд, Палома и т.н.).

Изваждам внимателно листата от плика.

Коломб Жос „Аргументация на potentia dei absoluta“, магистърска теза с научен ръководител професор Мариан, Университет Париж I — Сорбона.

На заглавната страница с кламер е прикрепена картичка:

Скъпа Коломб Жос.

Ето моите забележки. Благодаря за куриера.

Утре ще се видим в Солшоар.

Сърдечни поздрави

Ж. Мариан

Става дума за средновековна философия, както разбирам от увода на нещото. То дори е дипломна работа за Уилям Окам, францискански монах и философ логик от XIV век. Солшоар пък е библиотека по религиозни и философски науки, която се намира в XIII район и се ръководи от доминиканците. Тя притежава необятни фондове от средновековна литература и, обзалагам се, пълните събрани съчинения на Уилям Окам на латински и в петнайсет тома. Откъде знам ли? Ами ходих там преди няколко години. Защо? За нищо. Бях открила на една карта на Париж тази библиотека, която беше отворена за всички, и отидох там като колекционерка. Разходих се из читалнята с малко на брой посетители, предимно възрастни, много учени господа и студенти с претенциозен вид. Винаги ме смайва себеотрицанието, с което ние, хората, сме способни да изразходваме огромна енергия в търсене на нищото и в боравенето с безполезни и абсурдни идеи. Влязох в спор с един млад аспирант по гръцка патристика и се попитах как е възможно толкова младост да се погубва в служба на нищото. Като размислим върху факта, че приматът преди всичко се интересува от секса, територията и йерархията, рефлексията за смисъла на молитвата у Августин от Ипон изглежда относително несериозна. Несъмнено ще ми възразите, че човек се стреми към някакъв смисъл, който води отвъд инстинктите. Но аз ще ви отговоря, че това е едновременно много вярно (иначе какво да правим с литературата) и съвсем невярно: смисълът също е инстинкт, той дори е инстинкт, реализиран в най-висша степен, тъй като използва най-съвършеното средство — разбирането, за да постигне целите си. Защото търсенето на смисъл и красота не е белег за издигната природа на човека, който, измъквайки се от своя животински статут, ще намери в светлината на ума си оправдание за своето битие: то е наострено оръжие в служба на една материална и тривиална цел. И когато това оръжие взема себе си за обект, това е просто следствие от специфичната невронна мрежа, която ни отличава от другите животни и като ни позволява да оцеляваме посредством съвършеното средство наречено интелект, ни предлага и възможност за усложняване без обосновка, за мислене без полза, за красота без функция. То е като паразит, следствие без последствие от сложността на нашата мозъчна кора, излишно отклонение, използващо напълно безполезно наличните средства.

Но дори когато търсенето не се отклонява по този начин, то пак е закономерност, която не нарушава животинското у нас. Литературата например има прагматична функция. Като всяка форма на изкуството нейната мисия е да направи поносимо изпълняването на нашите жизнени задължения. За едно същество като човека, изграждащо съдбата си чрез рефлексия и рефлективност, познанието, което те му предлагат, има непоносимия характер на чистата прозорливост. Ние знаем, че сме животни, надарени с оръдие за оцеляване, а не богове, създаващи света със собствената си мисъл. Нужно е нещо, което да направи тази мъдрост приемлива, нещо, което да ни спаси от печалната и вечна треска на биологичната ни съдба.

Ето защо ние измисляме изкуството, друг похват на животното у нас, необходим за оцеляването на вида ни.

Истината не обича нищо повече от простотата на истината и това е поуката, която Коломб Жос би трябвало да извлече от своите средновековни четива. Но както изглежда, единствената й полза от цялата работа са куп концептуални превземки в служба на нищото. Това е едно ненужно увъртане и срамно пилеене на ресурси, включващи куриера и мен самата.

Преглеждам едва-едва поправените страници на това, което вероятно е окончателната версия, и съм опечалена. Несъмнено госпожицата има умело, макар и все още младо перо. Но фактът, че средните класи изнемогват от работа, за да финансират с пот на челото и с непосилни данъци толкова безсмислено и претенциозно изследване, направо ме стъписва. Секретарки, занаятчии, служащи, низши чиновници, шофьори на такси и портиери понасят всекидневие от тъжни сиви утрини, за да може каймакът на френската младеж, осигурена с квартира и съответно възнаграждение, да пилее плода от тази сивота върху олтара на смешни проучвания.

Априори сюжетът е много увлекателен: Съществуват ли универсалии или само единични неща е въпросът, на който, както разбирам, Уилям е посветил по-голямата част от живота си. Намирам, че това е главозамайващо питане: Дали всяко нещо е индивидуална даденост — и в такъв случай приликата между две неща е илюзия или ефект на езика, който използва думи и понятия, обобщения, посочващи и включващи няколко единични неща — или наистина съществуват общи форми, с които единичните неща са свързани и които не са обикновени езикови факти? Когато казваме „маса“, когато произнасяме името „маса“, когато създаваме понятието „маса“, винаги ли посочваме само тази конкретна маса, или реално се отнасяме към една универсална маса, която обосновава реалността на всички съществуващи единични маси. Реална ли е идеята за маса, или тя принадлежи само на ума ни? Но в такъв случай защо някои предмети са подобни? Дали езикът ги групира в общи категории изкуствено и за удобство на човешкия разум, или пък съществува една универсална форма, която има общи черти с всяка специфична форма?

За Уилям нещата са единични, а реализмът на универсалиите — погрешен. Има само частни реалности, обобщаването е плод на ума и хипотезата за съществуването на родови реалности само усложнява простото. Но дали това е сигурно? Какво е общото между картина на Вермеер и на Рафаело, се питах аз самата снощи. Окото разпознава една обща форма, формата на Красотата, която и двете притежават. И лично аз смятам, че тази форма е реална, че тя не е само похват на човешкия ум, който класифицира, за да разбира и разграничава, за да долови, защото не може да се класифицира това, което не се поддава на класификация, да се групира негрупируемото и да се събере несъбираемото. Никога масата няма да бъде Изглед от Делфт: човешкият ум не може да създаде тази отлика, така както не е в състояние да сътвори дълбоката връзка между холандския натюрморт и италианската Мадона с младенеца. Така както всяка „маса“ има нещо общо със същността, която й дава форма, всяко произведение на изкуството е свързано с една универсална форма, която единствена може да му даде такъв печат. Разбира се, ние не долавяме директно тази универсалност: именно поради тази причина толкова философи не искат да разглеждат същностите като нещо реално, защото аз винаги виждам конкретната маса, а не универсалната форма „маса“, само тази картина, а не самата същност на Красивото. И все пак… и все пак, то е пред очите ни: всяка картина от холандски майстор е неговото въплъщение, неговото светкавично проявление, което можем да съзерцаваме само през частното, но което ни дава достъп до вечността, до безвремието на една възвишена форма.

Вечността, невидимото, което гледаме.