Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (50)

8
По дяволите

В седем часа ни жива, ни умряла се запътвам към четвъртия етаж, като се моля с всичка сила да не срещна никого.

Входът е пуст.

Стълбището е пусто.

Площадката пред апартамента на господин Озу е пуста.

Тази мълчалива пустош, която би трябвало да ме зарадва, изпълва сърцето ми с мрачно предчувствие и ме обхваща неудържимо желание да бягам. Тъмното ми портиерско жилище изведнъж ми се струва като уютно и светло убежище и ме пробожда носталгия при мисълта за легналия пред телевизора Леон, който вече не ми изглежда толкова несправедлив. В края на краищата какво ще загубя? Мога да се обърна, да сляза по стълбите и да се върна в жилището си. Нищо не е по-лесно. Нищо не изглежда по-смислено, обратно на вечерята, която е почти абсурдна.

Някакъв шум на петия етаж, точно над главата ми, прекъсва мислите ми. От страх моментално започвам да се потя — колко мило — и без дори да разбера жеста си, натискам с всичка сила копчето на звънеца.

Сърцето ми няма време да се разтупти: вратата се отваря.

Господин Озу ме посреща с широка усмивка.

— Добър вечер, госпожо! — поздравява ме той с непресторена, както изглежда, радост.

По дяволите, шумът от петия етаж се изяснява: някой затваря вратата.

— Добър вечер — казвам аз и на практика избутвам домакина, за да вляза.

— Нека ви помогна — казва господин Озу, продължавайки да се усмихва.

Подавам му ръчната си чанта и оглеждам огромния вестибюл.

Погледът ми среща нещо.