Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (72)

Дневник за движението на света №7

Този стрък прекършен

заобичах аз — заради вас

Питам се дали не се превръщам в съзерцателна естетка. Със силна дзен тенденция и малко нещо от Ронсар.

Ще обясня. Става дума за по-специално „движение на света“, защото не е движение на тялото. Но тази сутрин, докато пиех чай, видях едно движение. Движението. Съвършеното движение. Вчера (понеделник) госпожа Гремон, чистачката, подари на мама букет от рози. Госпожа Гремон била в неделя при сестра си, която има малка градина в Сюрен, и донесе букет с първите рози за сезона: жълти рози с много красив бледожълт цвят като иглика. Според госпожа Гремон този вид се казва „Пилигрим“. Самото име вече ми хареса. Все пак много по-възвишено, по-поетично и не така еснафско е да наречеш розов храст с подобно име, а не „Мадам Фигаро“ или „Една любов на Пруст“ (не си измислям). Добре, няма да се спирам на факта, че госпожа Гремон подарява рози на мама. Между двете съществува отношението, което всички прогресистки-буржоазки поддържат с чистачките си (макар мама да си въобразява, че е изключение), много старо патерналистично отношение с розов оттенък (предлагат кафе, плащат коректно, никога не ги хокат, дават им стари дрехи и счупени мебели, интересуват се от децата им и в замяна на това имат право на букет рози и на кафяви или бежови кувертюри, плетени на една кука). Но тези рози… бяха върхът.

Та значи аз закусвах и гледах букета, поставен на плота в кухнята. Може би затова видях движението; ако бях погълната от друго нещо, ако в кухнята не беше толкова тихо, ако не бях сама, нямаше да съм достатъчно внимателна. Но аз бях сама, спокойна и незаета. Затова успях да го възприема.

Чу се лек шум, тоест въздухът трепна и много, много тихо направи „шшшшш“; една розова пъпка с парченце стъбло се прекърши и падна на плота. В момента, когато го докосна, се чу нещо като „пуф“ или „паф“, нещо от рода на ултразвука, което долавят само мишките или хората, когато е много, много тихо. Останах с лъжичката във въздуха, напълно смаяна. Беше великолепно. Но всъщност какво точно беше великолепно? Не знаех: чисто и просто една розова пъпка на върха на прекършено стъбло беше паднала на плота. И какво от това?

Разбрах едва когато се приближих и разгледах неподвижната паднала розова пъпка. Става дума за нещо свързано с времето, а не с пространството. Да, очевидно грациозно падналата розова пъпка винаги е хубава гледка. Толкова е живописно: можеш да нарисуваш куп картини! Но не това обяснява Движението. Движението, което всички свързват с пространството…

Като гледах стъблото и пъпката, лично аз за една хилядна от секундата почувствах красотата. Да, аз, една дванайсетгодишна хлапачка, имах този невероятен късмет, защото тази сутрин всички условия бяха налице: празен ум, спокоен дом, хубави рози, падане на пъпка. И точно затова си спомних за Ронсар, без в началото да разбера защо: защото става дума за време и рози. Защото красиво е онова, което улавяме, докато то преминава. Ефимерната конфигурация на нещата в момента, когато едновременно виждаме красотата и смъртта.

Ай, ай, ай, казах си аз, нима това означава, че трябва да живеем по този начин. Да балансираме винаги между красотата и смъртта, между движението и неговото изчезване.

Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.