Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (41)

1
В нелегалност

Та значи слагам си очилата и чета заглавието.

Лев Толстой. Ана Каренина.

И картичка:

Скъпа госпожо,

В чест на котарака Ви.

С най-добри пожелания.

Какуро Озу

Винаги е успокояващо да разкрият собствената ти параноя.

Бях права. Разкрита съм.

Ставам механично. Отново сядам. Препрочитам картичката.

Нещо се изнася от мен — да, не мога да го кажа по друг начин, имам странното усещане, че някаква вътрешна мебел отива да заеме мястото на друга. Никога ли не ви се е случвало? Чувствате вътрешни размествания, чиято същност не сте способен да опишете, но умствено и пространствено това прилича на пренасяне в друго жилище.

В чест на котарака Ви.

С непресторена недоверчивост чувам някакъв смях, някакво кудкудякане, излизащо от гърлото ми.

Тревожно е, но е смешно.

Водена от опасния импулс — всички импулси са опасни у онзи, който води нелегален живот, — отивам за лист хартия, плик и химикалка (оранжева) и пиша.

Благодаря, не трябваше.

Портиерката.

Излизам във входа с предпазливостта на индианец Сиукс — няма никого — и пъхам посланието в пощенската кутия на господин Озу.

Връщам се вкъщи крадешком — тъй като няма жива душа — и изтощена се отпускам във фотьойла с чувството за изпълнен дълг.

Силно усещане, че съм написала глупост, ме изпълва.

Глупост.

Този глупав импулс не само няма да сложи край на преследването, но ще го засили стократно. Огромна стратегическа грешка. Проклетото несъзнателно започва да ми тропа по нервите.

А едно обикновено: Не разбирам, портиерката, щеше да бъде по-смислено.

Или пък: Сгрешили сте, връщам пакета Ви.

Директно, кратко и точно: Погрешен адрес на получателя.

Находчиво и окончателно: Не мога да чета.

Малко по-извъртяно: Котаракът ми не може да чете.

Фино: Благодаря, коледните подаръци се правят през януари.

Или пък административно: Моля, потвърдете връщането на предмета.

А вместо това аз се превземам, като че ли сме в литературен салон.

Благодаря, нямаше защо.

Скачам от фотьойла и се втурвам към вратата.

Уви, трижди уви.

През стъклото забелязвам как Пол Нгуен с пощата в ръка се отправя към асансьора.

Загубена съм.

Има само един изход: да се правя на умряла.

Каквото и да става, не съм тук, не знам нищо, не отговарям, не пиша, не поемам никаква инициатива.

Изминават три дни. Убеждавам се, че това, което съм решила да не мисля, не съществува, но не преставам да мисля за него до такава степен, че забравям да нахраня Леон, който се е превърнал в ням упрек, приел котешка форма.

Към десет часа някой звъни на вратата ми.