Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (31)

Дълбока мисъл №8

Ако забравяш бъдещето,

губиш настоящето

Днес отидохме в Шату да видим баба Жос, майката на татко, която от две седмици е в старчески дом. Татко я придружи, когато се настани, а сега отидохме всички заедно. Баба вече не може да живее съвсем сама в големия си дом в Шату: тя е почти сляпа, има артроза и не може нито да ходи, нито да държи каквото и да е и се страхува, щом остане сама. Децата й (татко, чичо Франсоа и леля Лор) опитаха да се справят с помощта на частна болногледачка, но тя не можеше да седи с баба през цялото време. Пък и всички приятелки на баба вече бяха в старчески дом и това изглеждаше добро решение.

Старческия дом на баба си го бива. Питам се колко ли струва на месец една луксозна умиралня? Стаята на баба е голяма и светла, с красиви мебели и завеси, с малък салон и баня с мраморна вана. Мама и Коломб се прехласнаха пред мраморната вана, като че ли на баба й пукаше дали ваната е от мрамор, след като пръстите й бяха от бетон… Освен това мраморът е кофти. Татко обаче почти нищо не каза. Знам, че се чувства виновен, че майка му е в старчески дом. „Ама да не искаш да я вземем у нас?“, каза мама, когато и двамата мислеха, че не чувам (обаче аз чувам всичко и особено онова, което не е за мен). „Не, Соланж, разбира се, че не…“, отговори татко с тон, който иска да каже: „Мисля точно обратното, като казвам «не, не» с уморен и примирен вид на добър и послушен съпруг, но го правя, за да има мир“. Познавам този татков тон. Той означава: „Знам, че съм страхливец, но никой няма право да ми го каже“. Естествено, стана точно така: „Ти си истински страхливец“, каза мама, захвърляйки гневно кърпата в мивката. Странно, щом се ядоса, трябва да хвърли нещо. Веднъж дори хвърли Конституция. „Ти също не го искаш“, продължи тя, прибра парцала и го размаха под носа на баща ми. „Все едно стореното — сторено“, каза татко, а това са думи на страхливец на десета степен.

Ала аз съм доволна, че баба няма да живее у нас. Макар че на четиристотин квадратни метра няма да има проблем. Смятам, че старците трябва все пак да се уважават. А да те изпратят в старчески дом, безспорно е липса на уважение. Когато отиваш там, това означава: Аз съм свършен(а), вече не съм нищо, всички, включително и аз, очакваме само едно нещо: смъртта, този печален край на отегчението. Не, причината, поради която не искам баба да живее вкъщи, е, че не обичам баба. Тя е стара гаднярка, след като е била млада злобарка. Това също според мен е дълбока несправедливост: например да вземем някой много стар симпатичен парнаджия, който е правел само добро и цял живот е създавал човечни и емоционални връзки. Жена му умира, децата му нямат пукнат грош, но имат куп свои деца, които трябва да хранят и възпитават. Освен това живеят на другия край на Франция. Изпращат го значи в старчески дом близо до родния му град, където децата му могат да идват да го видят само два пъти в годината. Това е старчески дом за бедни, където не си сам в стая, яденето е отврат, а персоналът преодолява увереността си, че един ден ще има същата съдба, като малтретира там пребиваващите. Вземете сега баба ми, чийто живот е бил поредица от приеми, гримаси, интриги, безразсъдни и лицемерни разходи, и разгледайте факта, че тя има право на тази кокетна стая, частен салон и миди Сен Жак за обяд. Нима за любовта се плаща с безнадежден край на живота в смрадливо общежитие? Нима възнаграждението за афективната анорексия е мраморна баня в супер скъпа бонбониера?

И така, аз не обичам баба, която също не ме обича много. В замяна на това тя обожава Коломб, която й отвръща както трябва, т.е. като чака наследството с напълно автентичната безкористност на „момичето, което не чака наследство“. Ето защо очаквах, че това посещение в Шату ще бъде супер досадно и изведнъж — бинго: Коломб и мама, прехласващи се пред ваната, татко, който изглежда сякаш си е глътнал чадъра, лежащи съсухрени старци, които се разхождат в коридора с всичките им тръбички и системи, една луда („Алцхаймер“, каза Коломб с вид на знаеща — няма майтап!), която ми казва „скъпа Клара“ и след две секунди крещи, че иска кучето си, и едва не ми изважда окото с големия си пръстен с диаманти, и дори опит за бягство! Пансионерите, които все още могат да се движат, имат електронна гривна на китката: когато искат да излязат вън от оградата, в рецепцията се получава сигнал и персоналът се втурва навън, за да хванат беглеца, който, естествено, е заловен, след като мъчително е преминал стотина метра, и протестира, че това не е Гулаг, че иска да говори с директора, и жестикулира странно, докато не го сложат в инвалидната количка. Госпожата, която искаше да избяга, се беше преоблякла след обяда: беше си сложила подходящо облекло, рокля на точки с воланчета — много удобна да се катериш по стената. С една дума, в два часа следобед, след ваната, мидите Сен Жак и зрелищното бягство на Едмон Дантес, отчаянието не ми мърдаше.

Изведнъж обаче си спомних, че бях решила да изграждам, а не да руша. Огледах се, търсейки нещо положително и избягвайки Коломб. Нищо не открих. Хора, които очакват смъртта и не знаят какво да правят… И после като по чудо именно Коломб ми предложи решението, да, Коломб. Когато си тръгнахме, след като целунахме баба и й обещахме да се върнем скоро, сестра ми каза: „Ами, баба изглежда добре настанена. А за другото… Ще побързаме да го забравим бързо“. Няма да се възмущавам от „ще побързаме бързо“, би било дребнаво, и ще се спра на „да забравим бързо“.

Според мен е точно обратното: не трябва да забравяме. Не трябва да забравяме старците с грохнали тела, старците, запътили се към смъртта, за която младите не искат да мислят (и поверяват на старческия дом грижата да изпратят родителите им без скандали и неприятности), несъществуващата радост от тези последни часове, които те би трябвало да изживеят пълноценно, но преминават в скука, огорчение и повтаряне на едни и същи спомени. Не трябва да забравяме, че тялото се изтощава, че приятелите умират, че всички ви забравят, че краят е самота. Не трябва да забравяме също така, че тези старци са били млади, че животът продължава смешно малко, че един ден си на двайсет години, а на следващия — на осемдесет. Коломб мисли, че можем да побързаме да забравим, защото старостта е все още много далеч от нея и сякаш никога няма да я споходи. Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните около мене, толкова забързани, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настоящето, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате?

Изобщо не трябва да забравяме всичко това. Трябва да живеем с увереността, че ще остареем и че няма да бъде нито хубаво, нито приятно, нито весело. И да си кажем, че е важен настоящият момент: сега трябва да създадем нещо на всяка цена и с всички сили. Винаги трябва да мислим за старческия дом, за да надминаваме себе си всеки ден, който по този начин ще остане безсмъртен. Да изкачваме стъпка по стъпка нашия Еверест и да го правим така, че всяка крачка да съдържа частица вечност.

Такава е ползата от бъдещето: да градим настоящето с истински осъществими проекти.