Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (85)

19
Тя искри

Гдедали ли сте Black Rain?

Защото ако не сте гледали Black Rain — или евентуално Blade Runner, — няма начин да разберете защо, когато влизаме в ресторанта, имам чувството, че съм във филм на Ридли Скот. Има една сцена в Blade Runner в бара на жената-боа, откъдето Декърд се обажда на Рейчъл по стенен видеофон. В Black Rain също има бар с кол гърли с русите коси и голия гръб на Кейт Капшоу. Там са и кадрите с осветлението от витражите и блясъка на катедралата, обкръжени от целия сумрак на Ада.

— Много обичам светлината — казвам аз на Какуро, сядайки.

Завели са ни в малко спокойно сепаре, окъпано в слънчева светлина, обкръжена от искрящи сенки. Може ли сянката да искри? Може, и точка.

— Гледали ли сте Black Rain? — пита ме Какуро.

Никога нямаше да повярвам, че вкусовете и душевните вълнения на две същества могат така да съвпадат.

— Да — казвам аз. — Най-малко дванайсет пъти.

Атмосферата е блестяща, лъчезарна, изискана, уютна, кристална. Великолепна.

— Ще си направим оргия от суши — казва Какуро, разгъвайки въодушевено салфетката. — Нали няма да ми се сърдите, но вече поръчах: държа да ви покажа най-доброто от японската кухня в Париж.

— Не, разбира се — казвам аз и облещвам очи, защото сервитьорите са поставили пред нас бутилки със саке и безброй изискани купички с най-различни дребни зеленчуци, които изглеждат мариновани в нещо, което вероятно е много вкусно.

Започваме. Улавям една маринована краставичка, която прилича на краставица и на марината само външно — толкова необикновен е вкусът й. Какуро внимателно повдига с червеникавите дървени пръчици парченце от нещо като мандарина или домат, или манго и ловко го лапва. Аз веднага бъркам в същата купичка.

Оказва се подсладен морков, предназначен за богове гастрономи.

— Честит рожден ден! — казвам аз и вдигам чашата със саке.

— Благодаря, много ви благодаря — казва той и чашите ни се докосват.

— Това октопод ли е? — питам аз, защото съм открила парченце назъбено пипало в купичка с шафраненожълт сос.

Донасят два дебели дървени подноса със сурова риба.

— Сашими — казва Какуро. — И тук има октопод.

Потъвам в съзерцание на кулинарната творба.

Толкова е красива, че се прехласваш. Хващам неумело с пръчиците парче бяло-сива плът (писия, любезно уточнява Какуро) и, твърдо решена да се възхитя, го опитвам.

Защо ли търсим вечността в ефира на невидимите същности? Това белезникаво малко нещо е напълно осезаема частица от нея.

— Рьоне — казва ми Какуро, — щастлив съм, че празнувам рождения си ден във вашата компания, но имам и по-важен повод да вечерям с вас.

Макар че се познаваме само от три седмици, започвам да схващам поводите на Какуро. Франция или Англия? Вермеер или Караваджо? Война и мир или скъпата ни Ана?

Налапвам още едно въздушно сушими — може би с тон — с внушителен размер, което, Бога ми, се нуждаеше да бъде нарязано на парчета.

— Вярно е, че ви поканих, за да отпразнувам рождения си ден, но междувременно някой ми даде много важни сведения. Ето защо трябва да ви кажа нещо съществено.

Парчето тон поглъща цялото ми внимание и не ме подготвя за това, което ще последва.

— Вие не сте сестра си — казва Какуро и ме гледа право в очите.