Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (6)

2
За войните и колониите

В уводните си слова споменах, че не съм учила. Не е съвсем така. Но прилежната ми младост приключи с диплома за основно образование; като още тогава внимавах да не ме забележат — бях изплашена от подозренията на учителя ми господин Серван, когато откри, че още ненавършила десет години жадно чета вестника му, в който се разказваше само за войни и колонии.

Защо? Не знам. Мислите ли наистина, че бих могла да успея? Това е въпрос за дребните пророци. Да кажем, че самата мисъл за борба в света на богатите мен, момичето, дошло отникъде, без красота или чар, без минало и без амбиции, не особено общително и доста невзрачно, ме изтощи още преди да опитам. Желаех едно-единствено нещо — да ме оставят на мира, да не изискват много от мен и да имам малко време всеки ден, за да засищам свободно и волно глада си.

За онзи, който не познава апетита, първото ухапване на глада е едновременно болка и озарение. Бях апатично и почти сакато дете с превит гръб сякаш имах гърбица. Единствено незнанието, че може да има и друга възможност, ме крепеше в живота. Липсата на предпочитания у мен беше като бездна: нищо не ме интересуваше, нищо не ме вълнуваше — и като безпомощна отломка, носена от загадъчни вълни, не познавах дори желанието да умра.

Вкъщи почти не си говорехме. Децата крещяха, възрастните си вършеха работата, както биха го правили и ако са сами. Ядяхме до насита, макар и бедно, не ни тормозеха и бедняшките ни дрехи бяха чисти и здраво закърпени, така че можехме да се срамуваме, но не и да ни бъде студено. Но не си говорехме.

Откровението дойде, когато бях на пет години: отивайки на училище за първи път, бях изненадана и уплашена от някакъв глас, който се обръщаше към мен и произнасяше името ми.

— Рьоне? — попита гласът и аз усетих, че някой ме докосна дружелюбно по ръката.

Това се случи в коридора, където бяха събрали децата за първия учебен ден, защото валеше дъжд.

— Рьоне? — повтори гласът, който идваше отгоре, а приятелската ръка не преставаше да притиска моята — леко и нежно.

Вдигнах глава, като от това дръзко движение едва не ми се зави свят, и срещнах един поглед.

Рьоне. Това бях аз. За първи път някой се обръщаше към мен по име. В такива случаи моите родители използваха жест или сумтене, а ето че една жена, чиито светли очи и усмивка разглеждах, си проправяше път към сърцето ми и произнасяйки името ми, създаваше между нас неподозирана близост. Виждах около себе си свят, който внезапно се изпълни с багри. В едно болезнено просветление внезапно чух, видях и усетих дъжда, падащ навън, капките, стичащи се по стъклата, мириса на мокри дрехи, теснотата на коридора, в който шумяха скупчените деца, патината на закачалките с медни топки, където висяха пелерините от грубо сукно — и таваните, които за детския ми поглед бяха високи като небето.

И в този момент, вперила тъжните си очи в нейните, аз се вкопчих в жената, която току-що ме бе родила.

— Рьоне — повтори гласът, — нали ще си съблечеш палтото?

И като ме държеше здраво, за да не падна, тя ме съблече с бързината на дългия опит.

Погрешно се смята, че пробуждането на съзнанието съвпада с момента на първото ни раждане, може би защото не можем да си представим друго състояние на пробуждане към живота. Струва ни се, че винаги сме виждали и усещали и, въоръжени с това убеждение, отъждествяваме идването си на този свят с решаващия миг на зараждането на съзнанието. Фактът, че цели пет години едно момиченце на име Рьоне, един възприемащ механизъм в действие, надарен със зрение, слух, мирис, вкус и осезание, е живяло в пълно неосъзнаване на собствената си личност и на света, опровергава тази прибързана теория. Защото, за да дойде съзнанието, е нужно име.

А по нещастно стечение на обстоятелствата досега никой не се беше сетил да ме назове с името ми.

— Очите ти са много хубави — добави учителката и интуицията ми подсказа, че не лъже, че очите ми в този миг блестят от цялата красота наоколо и отразявайки чудото на раждането ми, искрят като хиляди светлини.

Разтреперих се и потърсих в нейния поглед съучастието, породено от всяка споделена радост.

В кроткия и добронамерен поглед на учителката си прочетох само състрадание.

В мига, когато най-сетне се бях родила, вдъхвах единствено съжаление.

Бях обладана от дявола.

След като гладът ми не можеше да се задоволи с играта на обществени взаимоотношения, която в моето положение беше немислима — това разбрах по-късно, както и състраданието в очите на спасителката ми, нима една беднячка може да разбере опиянението от езика и да си служи с него наравно с другите? — той щеше да се задоволи с книгите. За първи път докосвах книга. Бях видяла как по-големите ученици съзират в нея невидими следи и сякаш движени от някаква сила, потъват в мълчание и черпят от мъртвата хартия нещо, което, изглежда, е живо.

Научих се да чета, без никой да разбере. Учителката още повтаряше буквите на другите деца, а аз вече отдавна познавах свързаността на писмените знаци, безкрайните им комбинации и вълшебните звуци, които ме бяха покорили в онзи първи ден на същото това място, когато тя произнесе името ми. Никой не разбра. Четях като луда, отначало тайно, после, когато дойде времето да съм се научила — пред всички, като се стараех да прикривам удоволствието и интереса, които четеното ми доставяше.

Дебилното дете се бе превърнало в изгладняла душа.

На дванайсет години напуснах училище и работех вкъщи и на полето заедно с родителите си, братята и сестрите си. На седемнайсет се омъжих.