Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (38)

5
Приятно впечатление

Но Мануела, безразлична към краката на японските жени, вече се е понесла към други страни.

— Госпожа Розен ще се пукне от яд, ако няма две еднакви лампи.

— Така ли? — питам слисана.

— Точно така — отговаря тя. — Какво толкова? У Розен всички неща са по две, защото ги е страх, че нещо ще им липсва. Знаете ли любимата история на госпожата?

— Не — казвам аз, очарована от върховете, към които ни води разговорът.

— През войната дядо й — той трупал какво ли не в мазето — спасил семейството си, защото услужил на някакъв германец, който търсел макара да си зашие копчето на униформата. Ако не му бил дал макарата, край, всички щели да си заминат по реда. Та ако щете вярвайте, но в шкафовете и в мазето тя има от всичко по две бройки. А дали е по-щастлива? Дали виждаме по-добре в стаята, защото има две еднакви лампи?

— Никога не съм мислила за това — казвам аз. — Вярно е, че украсяваме интериора си с голяма редундантност^[1].

— С какво? — пита Мануела.

— С повторения, както у Артенс. По две еднакви лампи и вази на камината, по два идентични фотьойла от двете страни на канапето, две нощни масички, ред еднакви буркани в кухнята…

— Сега, като ми го казахте, не става дума само за лампите. У господин Озу няма две еднакви неща. И трябва да ви кажа, че впечатлението е приятно.

— Приятно в какъв смисъл? — питам аз.

Тя се замисля за миг, като бърчи чело.

— Приятно като след празник, когато си преял. Мисля за момента, когато всички са си отишли… Мъжът ми и аз отиваме в кухнята, аз правя супа от пресни зеленчуци, нарязвам на ситно пресни гъби и си ядем супата с гъбите в нея. Все едно бурята е преминала и всичко се е успокоило.

— Вече не се боим, че нещо ще ни липсва. Щастливи сме от настоящия момент.

— Чувстваме, че е естествено, че така трябва да бъде.

— Можем да се възползваме от това, което имаме, нищо не ни пречи. Усещанията следват едно след друго.

— Имаме по-малко, но се наслаждаваме повече.

— Че кой може да яде няколко неща едновременно?

— Дори клетият господин Артенс.

— Аз имам две еднакви лампи върху двете нощни шкафчета — казвам, спомняйки си внезапно този факт.

— Аз също — казва Мануела.

Тя клати глава.

— Може би сме болни, защото имаме много вещи.

Тя става, целува ме и се връща у Палиер да върши работата си на модерна робиня. А аз оставам пред моята празна чаена чаша. Останал е един сладкиш, който от лакомия гриза с предните си зъби като мишка. Да промениш стила на отхапване е като да опитваш ново блюдо.

И размишлявам, наслаждавайки се на ненавременния характер на този разговор. Нима някой някога се е сетил за слугините и портиерките, които, бъбрейки през почивката, изработват културното значение на вътрешното обзавеждане? Думите на обикновените хора ще ви изненадат. Те предпочитат историите пред теориите, вицовете пред понятията, образите пред идеите. Но това не им пречи да философстват. Дали нашите цивилизации не са разядени от пустота, защото живеем само в тревога от липсата? Не се ли възхищаваме от вещите или усещанията си само когато сме сигурни, че насладата ни ще продължава безкрай? Може би японците знаят, че едно удоволствие ни радва, защото е ефемерно и единствено, и са способни да приложат това знание в живота си?

Уви. Унило и вечно повторение, изтръгващо ме още веднъж от моите размисли — скуката се е родила в ден на еднообразие, — някой звъни в портиерната.