Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (86)

20
При гагаузите

Госпожи,

Госпожи, ако някой ден сте поканени на вечеря от богат и симпатичен господин в луксозен ресторант, вършете всичко с еднаква изисканост. Независимо дали ви изненадват, дразнят или смущават, вие трябва да запазите една и съща безстрастна елегантност и когато чуете стряскащи думи, да реагирате изтънчено, както подобава при такива обстоятелства. Вместо това и защото съм си селянка, която лапа сушимито, все едно яде картофи, аз хълцам и усещайки с ужас, че частицата вечност е заседнала в гърлото ми, се опитвам с изискаността на горила да я изхрача. Хората от околните маси млъкват, докато аз след много оригвания и с един последен и особено мелодичен спазъм успявам да изхвърля виновника и грабвайки салфетката да го настаня там в последния момент.

— Нужно ли е да повтарям? — пита Какуро, който видимо — по дяволите — се забавлява.

— Аз… коф… коф… — кашлям аз.

Според мен коф коф е традиционен възглас при гагаузите.

— Аз… ами… коф… коф… — продължавам блестящото си изпълнение.

И завършвам с шик, който се домогва до върховете.

— К’во?

— За втори път ви казвам, за да бъде съвсем ясно — казва той с безкрайното търпение, което проявяваме към децата или по-скоро към нищите духом. — Ръоне, вие не сте сестра си.

И тъй като стоя и го гледам глупаво, той добавя:

— Повтарям ви за последен път с надеждата, че този път няма да се задавите със суши — между другото по трийсет евро парчето, — които изискват по-деликатна консумация: вие не сте сестра си, можем да бъдем приятели. И дори всичко каквото пожелаем.