Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (12)

6
Монашески власеници

А ето и втория въпрос: какво знаем за света?

На този въпрос идеалистите като Кант отговарят.

Какво отговарят?

Те отговарят: не много.

Идеализмът е гледната точка, според която ние можем да опознаваме само онова, което се явява на съзнанието ни — полубожествена даденост, спасяваща ни от животинското. Знаем за света това, което съзнанието ни казва за него, защото то му се явява, и нищо повече.

Да вземем случайно избран пример — един симпатичен котарак на име Леон. Защо той? Защото смятам, че с котарак е по-лесно. Питам ви: как може да сте сигурни, че става дума за котарак и че знаете какво е котарак? Логичният отговор би бил да изтъкнете факта, че вашето възприятие на животното, допълнено с няколко концептуални и езикови механизми, ви позволява да придобиете подобно познание. Но отговорът на идеалистите отчита неспособността ни да знаем дали онова, което възприемаме и мислим за котка и се явява на съзнанието ни, съответства на дълбоката същност на котката. Може би моят котарак, който за мен е тлъсто четириного с трепкащи мустаци и което аз поставям в съзнанието си в чекмедже с етикет „котарак“, в действителност и сам по себе си е лепкава топка, която не мяука. Но сетивата ми са изградени така, че не виждам това и че отвратителният куп зелен клей, измамвайки отвращението и наивното ми доверие, се явява на съзнанието ми под формата на лаком домашен любимец с мека като коприна козина.

Ето това е кантовият идеализъм. От света познаваме само идеята, която нашето съзнание има за него. Съществува обаче още по-потискаща теория, разкриваща още по-ужасяващи перспективи от тази да галиш, без да си даваш сметка, парче зелена лига или сутрин да пъхаш във воняща пещера филийките, които, вярваш, са предназначени за тостера.

Съществува идеализмът на Едмунд Хусерл, който от днес нататък ми напомня марка власеници за свещеници, стремящи се към неясна схизма на баптистката църква.

Според тази теория съществува само възприемането на котарака. А котаракът? Можем и без него? Няма нужда от котарак? За какво ни е? Какъв котарак? Отсега нататък философията си позволява да се отдаде на разгула на чистия разум. Светът е непостижима реалност и е безсмислено да се опитваме да я опознаем. Какво знаем за света? Нищо. Тъй като всяко познание е самоизучаване на рефлексивното съзнание от самото него, следователно можем да изпратим света по дяволите.

Такава е феноменологията: наука за онова, което се явява на съзнанието. Как преминава денят на един феноменолог? Става, осъзнава, че сапунисва под душа тяло, чието съществуване е необосновано, че яде несъществуващи филийки, че облича дрехи, които са като празни скоби, че отива на работа, че хваща котка.

Малко го е еня дали котаракът съществува, или не и каква е същността му. Нерешимото не го интересува в замяна на това не може да се отрече, че на съзнанието му се е явила котка и именно тази поява мъчи нашия човек.

Впрочем, въпросната поява е доста сложна. Фактът, че е възможно до такава степен да се детайлизира как съзнанието възприема нещо, чието съществуване само по себе си е безразлично, е особено забележителен. Знаете ли, че съзнанието ни не възприема веднага, а извършва сложни поредици от синтези, които посредством последователни профилирания успяват да предоставят на сетивата ни различни предмети като например котка, метла или мухоловка и само Бог знае колко полезно е всичко това? Гледайте котката си и се попитайте как става така, че вие знаете каква е тя отпред, отзад, отдолу и отгоре, макар че в момента я виждате само отпред. Трябвало е вашето съзнание, синтезирайки, без дори да усетите, множеството възприятия на котката ви от всички възможни ъгли, да ви създаде в края на краищата пълния образ на котката, който моментното зрение никога не ви предоставя. Същото е и за мухоловката, която винаги възприемате само от едната страна, макар че в ума си можете да я визуализирате цялата и която — какво чудо! — знаете как изглежда и от другата страна, без дори да сте я обърнали.

Ще се съгласите, че такова знание е много полезно. Не мога да си представя, че Мануела си служи с мухоловка, без незабавно да мобилизира знанието си за различните профилирания, необходими за нейното схващане. Впрочем, не си представям как Мануела си служи с мухоловка по простата причина, че в апартаментите на богатите никога няма мухи. Нито мухи, нито сифилис, нито лоши миризми, нито семейни тайни. При богатите всичко е чисто, гладко, здраво и следователно предпазено от тиранията на мухоловките и публичния позор.

Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.