Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (4)

1
Една аристократка

Всеки вторник и четвъртък единствената ми приятелка Мануела идва да пием чай в моята портиерна. Мануела е обикновена жена, която двайсет години, пропилени в преследване на праха у другите, не са лишили от изисканост. Впрочем, преследването на праха е доста целомъдрен евфемизъм. Но у богатите нещата не се наричат с имената им.

— Изхвърлям кошчета, пълни с дамски превръзки — казва ми тя с приятния си и шъшкащ акцент, — бърша повръщока на кучето, чистя кафезите на птиците, нямаш представа колко акат тия животинки, нищо че са толкова малки, чистя клозетите. Прах ли? Де да беше така.

Трябва да знаете, че когато слиза при мен в два часа, във вторник от семейство Артенс и в четвъртък от семейство Дьо Броли, Мануела е излъскала едва ли не с клечки за уши луксозните кенефи, които, макар и позлатени, са мръсни и вонящи като всички нужници по света, защото ако има нещо, което богаташите споделят пряко воля с бедните, това са смърдящите черва, а те в края на краищата се освобождават някъде от онова, дето ги е осмърдяло.

Ето защо Мануела заслужава дълбок поклон. Макар и пожертвана на олтара на свят, в който неприятните дейности са запазени само за някои, докато други мръщят нос, без нищо да правят, тя не се е отказала от вкуса си към изискаността, който е много по-ценен от всички позлати и най-вече от санитарните.

— Дори когато ядеш орех, трябва да сложиш покривка — казва Мануела и вади от вехтата си пазарска чанта малка кошничка, застлана с красиво изрязана червена хартия, върху която са се сгушили сладкиши с бадеми. Правя кафе, което няма да изпием, но чийто аромат и двете обожаваме, и ето че сърбаме мълчаливо зелен чай, похапвайки сладкиши.

Така както аз съм постоянно опровержение на архетипа на портиерка, Мануела е неосъзнато отрицание на португалска чистачка. Защото момичето от Фаро, родено под смокиново дърво след седем други и преди още шест деца, изпратено съвсем малко на полето и също така бързо омъжено за един зидар, който скоро след това емигрира, майката на четири деца, французи по месторождение, но португалци по отношението на обществото, момичето от Фаро, макар и с черни страстоубийствени чорапи и кърпа на главата, е аристократка, истинска, голяма аристократка, надарена с онзи вид благородство, което не подлежи на критика, защото се носи в сърцето и не го е еня за етикети и благороднически частици. Какво значи аристократка? Жена, която остава недосегаема за простащината, макар и тя да я обгражда от всички страни.

Простащината на роднините й по мъжова линия, която всяка неделя притъпява с дебелашки шеги болката, че си роден слаб и без бъдеще. Простащината на съседите, белязани със същата болезнена нищета, невзрачна като неоновите светлини на завода, където мъжете отиват всяка сутрин както се слиза в ада; простащината на работодателките й, лошотията им, която всичките им пари не могат да прикрият и които я третират като краставо куче. Но достатъчно е само да видите как Мануела ми поднася като на кралица сладкишите, които е приготвила, за да доловите цялата прелест на тази жена. Да, като на кралица. Когато Мануела влиза, портиерската ми стая се превръща в дворец, а нашата бедняшка закуска — в кралско угощение. Както разказвачът превръща живота в пъстроцветна река, поглъщаща мъката и досадата, Мануела преобразува живота ни в сърдечна и весела епопея.

— Малкият Палиер ме поздрави на стълбището — казва тя, внезапно прекъсвайки мълчанието.

Пренебрежително измърморвам.

— Чете Маркс — вдигам аз рамене.

— Марш ли? — пита тя, произнасяйки „ш“ вместо „кс“, едно меко ш, очарователно като ясно небе.

— Бащата на комунизма — отговарям аз.

Мануела изсумтява презрително.

— Политика, значи — казва ми тя. — Играчка за богати мамини синчета, която не отстъпват на никого.

За миг се замисля с навъсени вежди.

— Май че преди не четеше такива неща — казва тя.

Списанията, които младежите крият под леглата си, не убягват от проницателния поглед на Мануела и, изглежда, малкият Палиер също ги беше използвал известно време, и то доста старателно, макар и подбирайки, за което е доказателство изтърканата страница с недвусмисленото заглавие: палавите маркизи. Смеем се и разговаряме още малко за това и онова спокойно като стари приятелки. Тези мигове са ценни за мен и сърцето ми се свива при мисълта за деня, когато мечтата на Мануела ще се сбъдне и тя ще се върне завинаги в своята страна, оставяйки ме тук, сама и грохнала, без приятелка, която два пъти седмично да ме превръща в нелегална кралица. Питам се също с известно опасение какво ще стане, когато единствената ми дружка, единствената, която знае всичко без някога да ме е питала за нещо, ще изостави една непозната никому жена и по този начин ще я погребе под покрова на забравата.

Във входа се чуват стъпки и после ясно различаваме загадъчния шум от човешка ръка върху копчето на асансьора, стар асансьор с черна решетка и двукрила врата, облицован с кожа и дърво и който, ако е имало място, е щял да бъде управляван навремето от пиколо. Познавам стъпките: те са на Пиер Артенс, кулинарния критик от четвъртия етаж, възможно най-гадния олигарх, който така присвива очи, когато застава на прага на дома ми, сякаш живея в тъмна пещера, макар че онова, което вижда, му подсказва точно обратното.

Чела съм ги прословутите му критики.

— Нищо не им разбирам — каза ми Мануела, за която вкусното печено си е вкусно печено и толкоз.

Няма нищо за разбиране. Жалко е такова перо да се съсипва поради слепота. Да посветиш страници наред блестящо повествование на домата — защото Пиер Артенс пише критиката си сякаш разказва история и само това е достатъчно, за да бъде гений — без никога да си видял, нито разбрал домата, е само оскърбителна виртуозност. Възможно ли е човек да е едновременно толкова надарен и толкова сляп за нещата? — се питах често, когато той минаваше край мен, навирил арогантния си нос. Изглежда е възможно. Някои хора са неспособни да доловят неповторимия живец и дух в онова, което наблюдават, и прекарват цялото си съществувание в разсъждения върху околните, сякаш са някакви автомати, както и върху нещата, сякаш нямат душа и могат да се сведат единствено до казаното за тях, което всеки път зависи от чисто субективни вдъхновения. Като че ли нарочно стъпките се приближават и Артенс звъни в портиерската стая.

Ставам, като внимавам да тътря краката си, обути в толкова съответстващи пантофи, че само коалицията на франзелата и баретата би могла да ги конкурира като общоприети клишета. Като правя това, знам, че дразня Маестрото, който олицетворява нетърпението на големите хищници, и точно по същата причина се старая много бавно да открехна вратата, подавайки недоверчив и, надявам се, зачервен и лъщящ нос.

— Очаквам да получа пакет по куриер — казва той присвил очи и стиснал ноздри. — Бихте ли ми го донесли веднага щом пристигне?

Днес следобед господин Артенс носи голяма лавалиера^[1] на точки, която се вее около патрицианския му врат и никак не му отива, защото гъстите му като лъвска грива коси и ефирната бухналост на копринения плат оформят въздушна балетна пачка, скриваща мъжествеността, която обикновено господинът излага на показ. А освен това, по дяволите, тази лавалиера ми напомня нещо. Едва не се засмивам, когато се сещам. Такава носи Льогранден. Творбата на някой си Марсел „По следите на изгубеното време“, описва друг известен портиер — Льогранден — сноб, разкъсван между два свята: този, в който се движи, и онзи, в който би искал да проникне; патетичен сноб, чиито най-дълбоки душевни колебания — от надежда до горчивина и от сервилност до презрение — се изразяват от лавалиерата му. Така например на площада в Комбре, не желаейки да поздрави родителите на разказвача, но длъжен все пак да ги срещне, той оставя лавалиерата да се вее на вятъра, което трябва да означава меланхолично настроение и му спестява обичайните поздрави.

Пиер Артенс, който е чел Пруст, но не е възприел от него никаква особена снизходителност към портиерите, нетърпеливо се изкашля.

Припомням въпроса му.

— Бихте ли ми го донесли веднага (пакета, изпратен по куриер — явно пратките на богатите не поемат по обичайните пощенски пътища?)?

— Да — казвам аз, като бия рекорда по краткост, насърчена от неговия собствен сбит стил и от отсъствието на „ако обичате“, което според мен въпросителната и условна форма не извиняват напълно.

— Крехко е — добавя той, — много ви моля да внимавате.

Съчетанието на заповедната форма с израза „моля“ също няма шанс да ми хареса, още повече че Артенс ме смята за неспособна на такива синтактични тънкости и ги използва само защото му харесват, без да бъде така любезен да допусне, че бих могла да се почувствам засегната. Достигнал си дъното на социалното блато, когато доловиш в гласа на богатия, че се обръща към себе си и че макар и думите, които изговаря, да са по същество предназначени за тебе, той дори и не си представя, че би могъл да ги разбереш.

— Крехко в какъв смисъл? — питам аз с безразличен тон.

Той въздъхва демонстративно и в дъха му долавям лек мирис на джинджифил.

— Става дума за инкунабил^[2] — казва ми той и вперва в очите ми, които се опитвам да лиша от изражение, доволния си поглед на собственик.

— Ами, дано ви свърши работа — казвам аз с лека погнуса. — Ще ви го донеса, щом куриерът дойде.

И му тръшвам вратата под носа.

Перспективата тази вечер Пиер Артенс да разказва на масата като виц как портиерката му се е възмутила, след като е споменал пред нея думата инкунабил, която тя несъмнено е помислила за нещо неприлично, страшно ме радва.

Бог ще реши кой от двама ни е по-унижен.