Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (18)

10
Котарак на име Гревис^[1]

Шабро звъни в портиерната.

Шабро е личният лекар на Пиер Артенс. Застаряващ красавец с постоянен загар, който се гърчи пред Господаря като дъждовен червей, какъвто е всъщност, и за двайсет години никога не ме е поздравил, нито дори е показал, че ме вижда. Интересен феноменологичен експеримент би представлявал въпросът защо в съзнанието на някои не се появява това, което се явява в съзнанието на други. Проблемът как става така, че образът ми се запечатва в мозъка на Нептун и в същото време не влиза в този на Шабро, е наистина много занимателен.

Но тази сутрин Шабро напълно е изгубил загара си. Бузите му висят, ръцете му треперят, а носът му е… влажен. Да, влажен. Носът на Шабро, лекаря на силните на деня, тече. На всичко отгоре произнася името ми.

— Госпожо Мишел.

Може би това не е Шабро, а някакво извънземно, приело неговия образ, чиято разузнавателна служба явно е калпава, защото истинският Шабро не натоварва ума си с информация, която засяга подчинените, анонимни по дефиниция.

— Госпожо Мишел — повтаря несполучливата имитация на Шабро, — госпожо Мишел.

Добре де, ясно. Казвам се госпожа Мишел.

— Случи се ужасно нещастие — казва Течащият нос, който, да го вземат мътните, вместо да се обърше, тече.

Ама че работа. Той подсмърча шумно, връщайки назалния секрет дори там, откъдето той не е дошъл, и бързината на реакцията му ме принуждава да присъствам на трескавите движения на адамовата му ябълка, целящи по-лесното преглъщане на гореспоменатата течност. Отвратително, но най-вече объркващо.

Поглеждам наляво, после надясно. Входът е празен. Ако моето Е.Т.^[2] има враждебни намерения, загубена съм.

Той се овладява и повтаря:

— Ужасно нещастие, ужасно нещастие. Господин Артенс умира.

— Как така умира — казвам аз, — наистина ли?

— Наистина, госпожо Мишел, наистина. Остават му четирийсет и осем часа.

— Ами че аз го видях вчера сутринта, изглеждаше съвсем здрав! — учудих се аз.

— Уви, госпожо, уви. Когато сърцето се предаде, край. Сутринта подскачате като козле, вечерта сте в гроба.

— Вкъщи ли ще умре, няма ли да отиде в болница?

— Оооо, госпожо Мишел — казва ми Шабро, гледайки ме като Нептун, когато е вързан на каишката си, — нима някой иска да умре в болница?

За първи път от двайсет години изпитвам смътна симпатия към Шабро. Какво пък, казвам си, и той е човек като другите и в крайна сметка всички сме еднакви.

— Госпожо Мишел — продължава Шабро и аз съм напълно зашеметена от това изобилие на „госпожо Мишел“ след двайсет години нищо. — Несъмнено много хора ще искат да се видят с Маестрото преди… преди. Но той не желае да приема никого. Желае да види само Пол. Ще можете ли да отпратите натрапниците?

Двоумя се. По навик отбелязвам, че ме забелязват само за да ми възложат някаква работа. Но пък, казвам си, нали затова съм тук. Отбелязвам също, че Шабро се изразява по начин, който обожавам — ще можете ли да отпратите натрапниците — и това ме смущава. Тази старомодна учтивост ми харесва. Аз робувам на граматиката, трябваше да нарека котарака си Гревис. Човекът пред мен ми е неприятен, но се наслаждавам на речта му. „Нима някой иска да умре в болница?“, попита застаряващият красавец. Никой. Нито Пиер Артенс, нито Шабро, нито Люсиен, нито аз. Задавайки този безобиден въпрос, Шабро ни превърна в хора.

— Ще направя каквото мога казах аз, — но съгласете се, че едва ли бих могла да ги преследвам по стълбите.

— Така е — отвърна той, — но можете да ги накарате да се откажат. Кажете им, че Маестрото не приема никого.

Гледа ме странно.

Трябва да внимавам. Трябва много да внимавам. В последно време се изпускам. Първо, инцидентът с малкия Палиер, неуместното цитиране на Немска идеология, което, ако той беше малко по-интелигентен от стрида, можеше да му подшушне в ухото смущаващи неща. И ето че сега, само защото някакво старче, препечено на ултравиолетови лъчи, използва демодирани изрази, аз се прехласвам и забравям всякаква предпазливост.

Угасявам искрата, блеснала в погледа ми, и очите ми приемат стъкленото изражение на всяка истинска портиерка, която е готова да направи всичко, но не и да преследва хората по стълбите.

Шабро вече не ме гледа странно.

За да излича всяка следа от гафовете си, си позволявам една малка ерес.

— Инфаркта ли има? — питам аз.

— Да — казва ми Шабро, — получил е инфаркт.

Пауза.

— Благодаря — казва той.

— Няма защо — отговарям аз и затварям вратата.