Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (19)

Дълбока мисъл №5

Животът

на всички

каква военна служба

Много се гордея с тази дълбока мисъл. Дължа я на Коломб. Поне веднъж е направила нещо полезно в моя живот. Не мислех, че ще мога да кажа подобно нещо за нея, преди да умра.

От самото начало Коломб и аз воюваме, защото за Коломб животът е постоянна битка, която трябва да спечелиш, унищожавайки другия. Тя се чувства сигурна само ако е смазала противника и му е оставила съвсем малко територия, колкото да преживява. Според нейните критерии на тъпа военнолюбка свят, в който има място и за другите, е опасен. В същото време те са й нужни, за да изпълнят една съществена мисия: някой трябва да признае силата й. Следователно тя не само постоянно се опитва да ме смаже с всички възможни средства, но иска да й кажа с опрян под брадичката меч, че е най-добрата и че я обичам. Има дни, когато направо полудявам. Черешката на тортата е, че по неясни причини Коломб, която няма и капка разум, е разбрала, че ако има нещо, от което се боя, това е шумът. Мисля, че случайно е направила това откритие. Няма начин да се е сетила сама, че някой може да се нуждае от тишина, фактът, че тишината служи да проникнеш във вътрешността, че тя е необходима на хората, които не се интересуват само от живота отвън, е неразбираем за нея, защото нейният вътрешен мир е толкова хаотичен и шумен, както и улицата отвън. Във всеки случай тя е разбрала, че ми е нужна тишина, а за жалост стаята ми е до нейната. Ето защо от сутрин до вечер тя вдига шум. Крещи по телефона, пуска музиката много силно (а това наистина ме убива), тръшка вратите, коментира на висок глас всичко, което върши, включително и такива супер увлекателни неща като ресане на косата или търсене на молив в чекмеджето. С една дума, след като не може да завладее другия — като човек аз съм тотално недостъпна за нея, — тя превзема звуковото ми пространство и ми трови живота от сутрин до вечер. Трябва да имаш много бедна представа за територия, за да стигнеш дотам; на мен изобщо не ми пука къде се намирам, стига да мога безпрепятствено да бродя в главата си. Но Коломб не се задоволява само с незнаенето на този факт; тя го превръща във философия. „Досадната ми сестричка е нетолерантна истеричка, която ненавижда другите и би искала да живее на гробище, където всички са мъртви, докато аз съм отворена, весела и жизнерадостна“. Ако има нещо, което мразя, то е, когато хората превръщат безсилието или отчуждението си във верую. С Коломб съм улучила право в десетката.

Но от няколко месеца на Коломб вече не й стига да бъде най-кошмарната сестра на света. Придобила е противната склонност да се държи странно. Наистина, нямам нужда от това: агресивна клизма вместо сестра и като капак — гледката на нейните дребни тревоги. От няколко месеца Коломб е превъртяла на тема ред и чистота. Резултатът е супер приятен: преди бях зомби, а сега станах мърла; тя постоянно ми крещи, че съм оставила трохи в кухнята или че сутринта намерила в банята косъм. При това не се заяжда само с мен. От сутрин до вечер преследва всички заради безпорядъка и трохите. Стаята й, която преди напомняше арабски сук, се превърна в клиника: всичко е подредено, никаква прашинка, всяко нещо е на мястото си и пази Боже, ако госпожа Гремон не го е поставила точно там, когато е чистила. Все едно си в болница. Мен лично малко ми дреме, че Коломб се е вманиачила. Но това, което не мога да понасям, е, че тя продължава да се прави, че не й пука. Явно има проблем, но всички се преструват, че не го виждат, и Коломб не спира да твърди, че от нас двете само тя се отнасяла към живота „епикурейски“. Аз пък твърдя, че няма нищо епикурейско в това да се къпеш три пъти дневно и да крещиш като побъркана, защото нощната лампа е изместена с три сантиметра.

Какъв е проблемът на Коломб? Не знам. Може би в желанието си да смаже всички тя се е превърнала във войник в буквалния смисъл на думата. И ето че подрежда всичко, търка, чисти — все едно е в армията. Известно е, че военните са маниаци на тема ред и чистота. Те са им нужни, за да се борят с хаоса на битката, с мръсотията на войната и всички накълцани хора, които тя оставя след себе си. Но аз се питам дали Коломб не е един краен случай, който разкрива нормата. Нима всички ние не живеем като в казарма? Нима не правим каквото можем в очакване на уволнението или боя? Някои търкат помещението, други стрелят, трети играят на карти, въртят търговия, плетат интриги. Офицерите командват, кашиците се подчиняват, но никой не вярва в тази комедия при закрити врати: някоя сутрин ще трябва да отидат на смърт и офицерите, и войниците, и баламите, и ловките дяволи, които продават на черно цигари или тоалетна хартия.

Между другото предлагам ви базова психохипотеза: Коломб е толкова хаотична, празна и същевременно задръстена отвътре, че се мъчи да сложи ред в себе си, като подрежда и чисти дома си. Смешно, а? Отдавна съм разбрала, че психоаналитиците са смешници, убедени, че метафората е за големите мъдреци. Всъщност може да я разбере всеки шестокласник. Трябва обаче да чуете как приятелите психоаналитици на мама си правят гаргара с най-малката игра на думи и идиотщините, които мама разказва, защото тя описва на всички своите сеанси с психоаналитика си, като че ли е ходила в Дисниленд: има атракция „семеен живот“, зала с криви огледала „животът с майка ми“, полудяла железница „животът без майка ми“, влакче на ужасите „сексуалният ми живот“(тук снишава гласа си, за да не чуя) и накрая тунел на смъртта „животът ми на жена в предменопаузата“.

Но това, което често ме плаши у Коломб, е, че според мен тя не изпитва нищо. Всички чувства, които показва, са толкова престорени, толкова фалшиви, че се питам дали изобщо чувства нещо. И понякога ме е страх. Може би е съвсем болна, може би се мъчи на всяка цена да изпита нещо автентично и някой ден ще извърши нещо необмислено. Отсега виждам заглавията във вестниците. „Нерон от улица «Грьонел»: млада жена подпалва семейното жилище. Запитана за причините за това деяние, тя отговаря: исках да разбера какво е емоция“.

Добре де, преувеличавам малко. Пък и не съм аз човекът, който ще вземе да разобличава пироманията. Но като я слушам тази сутрин да крещи, защото имало котешки косми по зеленото й манто, си казвам: клета сестро, битката е предварително загубена. Щеше да си по-добре, ако го знаеше.