Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (40)

Дълбока мисъл №11

Брези,

кажете ми, че не съм нищо

и съм достойна да живея

Снощи на вечеря мама каза, сякаш това е повод да се леят реки от шампанско, че са минали точно десет години откакто е започнала психоанализата си. Нали е чудееесно! Според мен само психоанализата може да съперничи на християнството по любовта към трайните страдания. Но това, което мама премълчава, е, че точно от десет години тя непрекъснато пие антидепресанти. Очевидно не вижда връзката. Аз обаче мисля, че тя гълта антидепресанти не за да облекчи тревогите си, а за да понася анализата. Когато разказва сеансите си, иде ти да си удряш главата в стената. Оня тип прави „хм“ на равни интервали, като повтаря края на изреченията й. („И отидох в магазина на Льонотр с майка ми“. „Хм, майка ви?“. „Много обичам шоколад“. „Хм, шоколад?“.) Мога още от утре да се пиша психоаналитик. Освен това той й пробутва беседи за „фройдистката кауза“, които, противно на общоприетото мнение, не са ребуси и би трябвало да значат нещо. Смайването от интелекта е нещо смайващо. Лично за мен той не е ценност. Има куп интелигентни хора. Има и много кретени, но и наистина забележителни умове. Може да е банално, но интелектът сам по себе си няма никаква стойност, нито е интересен. Хора с блестящ интелект са посветили живота си на пола на ангелите например. Но мнозина интелигентни хора са като заразени с компютърен вирус: приемат ума за самоцел. Имат само едно нещо в главата — трябва да си умен! — което е адски глупаво. А когато умът се възприема като самоцел, той функционира странно: доказателството, че съществува, не е в изобретателността и простотата на онова, което произвежда, а в неяснотата на изразяването си. Само ако видите каква литература мъкне мама от своите „сеанси“… Еди-какво си символизира, разцепва насилственото изключване, субсумира реалността с помощта на куп матеми и съмнителен синтаксис. Дрън-дрън ярина! Дори текстовете, които чете Коломб (тя изучава Вилхелм Окам, францискански монах от XVI век) не са толкова ужасни. Заключение: по-добре да си мислещ монах, отколкото постмодерен мислител.

А на всичко отгоре целият ден беше фройдистки. На обед ядях шоколад. Много обичам шоколад и несъмнено това е единствената ми прилика с майка ми и сестра ми. Та докато хрусках парче шоколад с лешници, усетих, че зъбът ми се счупи. Отидох да го видя в огледалото и констатирах, че наистина пак бях загубила малко парченце от резеца. Това лято в Кемпер на пазара паднах, защото се спънах в едно въже, и си счупих същия този зъб. Оттогава той се рони от време на време. Та с една дума, загубих парченце от резеца си и това ме разсмя, защото си спомних какво разказваше мама за един свой често повтарящ се сън как губи зъбите си — те почерняват и падат един след друг. А ето какво й рекъл психоаналитикът за съня й. „Скъпа госпожо, всеки фройдист ще ви каже, че това означава смърт“. Смешно е, нали? Дори не заради наивността на тълкуването (падащи зъби = смърт, чадър = пенис и т.н.), като че ли културата не е много мощна сила на внушение, която няма нищо общо с реалността на нещата. Това е подходът, който уж предполага интелектуално превъзходство (всеки фройдист ще ви го каже), основаващо се на дистанцирана ерудиция. А всъщност създава единствено впечатление за папагал, който говори.

Добре, че за да се разсея от всичко това, днес отидох при Какуро да пия чай и да ям много вкусни и изискани сладкиши от кокосово брашно. Той дойде у нас да ме покани и каза на мама: „Запознахме се в асансьора и не довършихме интересния си разговор“. „Така ли — изненада се мама, — имате късмет, дъщеря ми почти не разговаря с нас“. „Искаш ли да дойдеш да пиеш чай вкъщи и да ти покажа котките си?“, попита Какуро и, разбира се, мама, примамена от евентуалните последици, побърза да приеме. Вече се виждаше като съвременна гейша, поканена у богат японски господин. Трябва да кажа, че една от причините за всеобщото увлечение по господин Озу се дължи на факта, че той е много богат (както изглежда). С една дума, отидох да пия чай у него и да видя котките. Мнението ми за котките изобщо се основава само на наблюденията ми върху Конституция и Парламент, но котките на Какуро поне са декоративни. Изложих моята гледна точка и Какуро ми отговори, че той вярва в излъчването дори на един дъб, а какво остава за котка. Продължихме с дефиницията на интелекта и той ме попита дали може да си запише мисълта ми: „Той не е свещен дар, а само оръжието на приматите“.

После се върнахме на госпожа Мишел. Той смята, че котаракът й се нарича Леон заради Лев Толстой, и бяхме единодушни, че портиерка, която чете Толстой и книги от „Врин“, е необикновена. Много съществени неща показвали, че тя обича Ана Каренина, и той е решил да й изпрати един екземпляр. „Ще видим как ще реагира“, каза той.

Но дълбоката ми мисъл за днес не е това. Тя идва от една фраза на Какуро. Говорехме за руската литература, която изобщо не познавам. Какуро ми обясни, че обича романите на Толстой, защото са романи-вселени и освен това действието им протича в Русия, където има брези из полето и по време на походите на Наполеон аристократите били принудени да учат руски, защото говорели само на френски. Е, не е лошо да си говорим като възрастни, но хубавото с Какуро е, че той върши всичко учтиво. Много е приятно да го слушаш как говори, дори и да не ти пука какво ти казва, защото наистина ти говори, обръща се към тебе. За първи път срещам човек, който се грижи за мен, докато ми говори: той не следи одобрението или несъгласието ми, а сякаш казва: „Кой си ти? Искаш ли да говориш с мене? Колко ми е приятно да съм с тебе!“. Ето това исках да кажа, като говорех за учтивост, това поведение на човек, който създава у другия впечатлението, че е там. Всъщност малко ми дреме за Русия и руските дворяни. Говорели на френски. Голяма работа. Аз също, но не експлоатирам мужиците. Но затова пък — в началото не разбрах добре защо — бях развълнувана от брезите. Какуро говореше за руското поле, изпъстрено с тези гъвкави и шумолящи брези, и аз се почувствах някак лека, лека…

По-късно, като поразмислих, разбрах отчасти тази внезапна радост, когато Какуро говореше за руските брези. Изпитвам същото, когато говоря за дърветата, за кое да е дърво: липата в двора на фермата, дъба зад стария хамбар, големите брястове, които вече ги няма, боровете, приведени от бурята по ветровитите склонове. Има толкова човещина в способността да обичаш дърветата, толкова носталгия по нашите първи възторзи, толкова ирония, че се чувстваш нищожен сред природата… да, това е. Когато мислим за дърветата, за тяхното равнодушно величие и за любовта ни към тях, разбираме колко ние, гъмжащите по повърхността на земята паразити, сме смешни и заедно с това колко сме достойни да живеем, защото сме способни да видим красотата, която нищо не ни дължи.

Какуро говореше за брезите и забравяйки психоаналитиците и всички интелигентни хора, които не знаят какво да правят с интелекта си, внезапно се почувствах по-голяма, защото мога да доловя изумителната им красота.