Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (77)

12
Сестри

Толкова много дъжд…

В моя край през зимата валеше дъжд. Нямам спомен за слънчеви дни: само за дъжд, кал и студ, за влага, която полепваше по дрехите, по косите ни, дори край огъня, не изчезваше никога напълно… Колко пъти оттогава съм си мислила за онази дъждовна вечер, колко пъти за повече от четирийсет години съм се връщала към онова събитие, което днес отново изниква под плющящия дъжд…

Толкова много дъжд…

Бяха дали на сестра ми името на една по-голяма мъртвородена сестра, кръстена на една покойна леля. Лизет беше красива и макар дете, аз го знаех, въпреки че очите ми все още не можеха да определят формата на красотата, а само предусещаха нейните очертания. Тъй като у нас почти не се говореше, никой не го казваше, но съседите не мълчаха и когато сестра ми минаваше, коментираха красотата й. „Толкова красива и толкова бедна, лоша съдба, няма що“, мърмореше продавачката от галантерийния магазин, когато отивахме на училище. Аз, грозна, с тромаво тяло и интелект, държах за ръка сестра си, а Лизет вървеше с вдигната глава, без да обръща внимание на всички пагубни съдби, които всеки се стараеше да й предрече.

На шестнайсет години тя отиде в града да гледа децата на богатите. Не я видяхме цяла година. Върна се да прекара Коледа с нас и ни донесе странни подаръци (сладкиш с мед, яркоцветни панделки, малки торбички с лавандула). Изглеждаше като кралица. Нима можеше да има по-розово, по-живо, по-съвършено лице от нейното? За първи път някой ни разказваше истории и ние я гледахме жадни за тайнственото пробуждане, предизвикано от думите на това селско момиче, станало гувернантка у богаташите, което ни говореше за непознат, пъстър и искрящ свят, където жените караха коли и се връщаха вечер в домове, снабдени с апарати, заместващи хората, или съобщаващи новини само с едно завъртане на копчето…

Като мисля отново за всичко това, си давам сметка в каква мизерия сме живели. Домът ни се намираше на петдесетина километра от града, а на петнайсет имаше по-малко градче, но ние живеехме както по времето на феодалните замъци без удобства, нито надежда, убедени, че винаги ще си останем селяни. Несъмнено и днес все още има в някои затънтени села шепа изоставени старци, които не познават модерния живот, но в нашия случай ставаше дума за цяло семейство, все още младо и активно, което от разказа на Лизет за осветените за Коледа улици на града откриваше, че съществува неподозиран свят.

Лизет си замина. Няколко дни по инерция продължихме да говорим по малко. В продължение на няколко вечери на масата баща ни коментираше историите на дъщеря си. „Ам’че знам ли, ам’че чудна работа“. После мълчанието и крясъците отново ни връхлетяха, както чумата — клетниците.

Като си помисля… Толкова много дъжд, толкова много мъртъвци… Лизет носеше името на две покойници; аз — само на една: баба ми по майчина линия, умряла малко преди да се родя. Братята ми бяха кръстени на убити във войната братовчеди и дори майка ми беше кръстена на някаква братовчедка, умряла при раждане, която не познаваше. Така живеехме в този свят на мъртъвци, когато в една ноемврийска вечер Лизет се върна от града.

Помня онзи дъжд… Чукането на водата по покрива, пътищата, превърнати в потоци, калното море пред вратата на фермата ни, черното небе, вятъра, ужасното усещане за безконечна влага, толкова тягостно, колкото и животът ни: без съзнание, без бунт. Бяхме се сгушили край огъня, когато майка ни стана, като смути цялата група; изненадани видяхме как се отправя към вратата и я отваря, водена от неясно предчувствие.

Толкова много дъжд, о, толкова много дъжд… в рамката на вратата, със залепнали за лицето коси, с мокра рокля, кални обувки и втренчен поглед стоеше Лизет. Как мама беше разбрала? Как тази жена, която без да ни малтретира, никога не беше показала, че ни обича, нито с жест, нито с дума, как тази проста жена, която раждаше деца така, както копаеше земята или хранеше кокошките, как тази неграмотна жена, оскотяла дотолкова, че никога не ни наричаше с имената, които ни беше дала и едва ли помнеше, беше разбрала, че нейната полумъртва дъщеря, безмълвна и с неподвижни очи, беше вперила поглед във вратата под проливния дъжд, очаквайки някой да й отвори и да я покани да влезе на топло?

Дали майчината любов е това предчувствие на сърцето за нещастието, тази искра на обич, която остава дори когато човек е принуден да живее като скот? Така ми беше казал Люсиен: майка, която обича децата си, винаги знае кога страдат. Лично аз не приемам такова тълкуване. Но и не мразя майка си, която не беше майка. Мизерията е като косачка: тя реже до корен способността ни да общуваме с другия и ни оставя празни, без чувства, за да можем да изтърпим цялата мръсотия на настоящето. Но и не вярвам в красиви митове: нямаше майчина любов в интуицията на майка ми, а само предадена с жестове увереност в нещастието. Един вид вродено съзнание, вкоренено дълбоко в сърцето и което напомня, че на нещастни голтаци като нас винаги може да се случи обезчестената им дъщеря да се върне в една дъждовна нощ, за да умре в бащиния дом.

Лизет живя още малко, колкото да роди детето си. Новороденото постъпи както очакваха от него: умря за три часа. От тази трагедия, която за родителите ми беше в естествения ред на нещата, така че те не се трогнаха нито повече, нито по-малко, отколкото ако бяха загубили някоя коза, аз разбрах две неща: силните живеят, а слабите умират в радости и страдания, пропорционални на мястото им в йерархията, и както Лизет беше красива и бедна, така аз бях умна и гола като пушка и обречена на същото наказание, ако пожелаех да се възползвам от ума си, въпреки класата си. И след като не можех да престана да бъда това, което съм, реших, че пътят ми трябва да бъде забулен в тайна: трябваше да премълчавам това, което съм, и никога да не се смесвам с другия свят.

От мълчаливка станах нелегална.

Внезапно осъзнавам, че съм седнала в кухнята си в Париж, в този друг свят, където съм издълбала невидимата си хралупа и с който съм се заклела никога да не се смесвам, че плача неудържимо, докато едно момиченце с невероятно топъл поглед ме държи за ръката и гали нежно пръстите ми — и осъзнавам също така, че всичко съм разказала: Лизет, майка си, дъжда, осквернената красота и в крайна сметка желязната ръка на съдбата, която дава на мъртвородените деца майки, намерили смъртта само защото са искали да се измъкнат от нищетата. Хлипам и роня едри, топли, обилни и добри сълзи и съм смутена, но непонятно щастлива от преобразяването на тъжния и строг поглед на Палома в кладенец от съчувствие, в който стоплям риданията си.

— Господи — казвам аз, като се успокоявам донякъде, — Господи, Палома, колко съм глупава!

— Госпожо Мишел, знаете ли, вие ми връщате надеждата.

— Надежда ли? — казвам аз, подсмърчайки патетично.

— Да — казва тя, — май е възможно да се промени съдбата.

И ние стоим така в продължение на няколко безкрайни минути, хванати за ръце, без да говорим. Аз съм приятелка на една прекрасна дванайсетгодишна душа, към която изпитвам огромна благодарност, и неуместността на тази несиметрична по възраст, положение и обстоятелства привързаност не успява да смути чувството ми. Когато Соланж Жос идва да вземе дъщеря си, ние я гледаме със съучастничеството на неразрушимите приятелства и си казваме довиждане, убедени, че скоро пак ще се видим. Вратата се затваря, аз сядам в креслото пред телевизора с ръка на гърдите и се улавям, че казвам на висок глас: може би да живееш е точно това.