Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (15)

8
Предтеча на модерните елити

Тази сутрин, докато слушах радио Франс Интер, с изненада открих, че не съм това, което си мисля. До този момент приписвах на моето пролетарско самообразование причините за културния ми еклектизъм. Както вече споменах, прекарвах всяка свободна от работа минута от съществуването си в четене, гледане на филми и слушане на музика. Но в този луд стремеж към консумиране на културни предмети имаше, струва ми се, един важен недостатък по отношение на вкуса, а именно грубото смесване на достойни произведения с доста по-малко достойни такива.

Няма съмнение, че подобен еклектизъм се проявява в най-малка степен в областта на четенето, въпреки че разнообразието на интересите ми достига до крайност. Чела съм книги по история, философия, политическа икономия, социология, психология, педагогика, психоанализа и, разбира се, най-вече художествена литература. Първите са ми интересни, но вторите съставляват целият ми живот. Котаракът ми Леон е кръстен на Толстой. Предишният се казваше Донго заради Фабрис дел Донго. Първият беше Каренин заради Ана, но му виках Каре от страх да не ме разкрият. Освен верността ми към Стендал, предпочитанията ми определено се разполагат в Русия отпреди 1910 година, но с гордост мога да кажа, че съм изчела голяма част от съвременната световна литература, като се има предвид, че съм селско момиче, чиито амбиции стигнаха до портиерска служба в кооперацията на улица „Грьонел“ №7, и че обикновено такава съдба ви обрича на вечен култ към Барбара Картланд. Имам осъдителна слабост към криминалните романи — но смятам онези, които чета, за висока литература. Понякога ми е изключително трудно да изоставя четенето на някои книги на Конъли или на Манкел, за да отида да разбера защо ми звъни Бернар Грьолие или Сабин Палиер, чиито занимания са несъвместими с разсъжденията на Хари Бош, ченгето любител на джаз от полицейския отдел в Лос Анджелис, особено когато ме питат:

— Не можеме да разберем защо миризмата на боклука се усеща чак в двора…

Това, че Бернар Грьолие и наследницата на стара банкова фамилия могат да се интересуват от едни и същи банални неща и същевременно да не знаят, че окончанието за първо лице множествено число на някои глаголи не е ме, а м, хвърля нова светлина върху човешкия род.

В областта на киното обаче еклектизмът ми разцъфтява. Обичам американските блокбъстъри и авторското кино. Всъщност дълго време консумирах най-вече развлекателни американски и английски филми, с изключение на някои сериозни творби, които възприемах чисто естетически, тъй като емоцията и възторгът ми са свързани единствено с развлечението. Питър Грийнауей буди у мен възхищение, интерес и прозявки, затова пък плача всеки път, когато Мели и Мами изкачват стълбището на Бътлърови след смъртта на Бони Блу, и считам Blade Runner^[1] за шедьовър на високото развлекателно изкуство. Дълго време приемах като нещо фатално, че седмото изкуство е красиво, могъщо и приспивателно, докато развлекателното кино е повърхностно, забавно и разтърсващо.

Например днес тръпна от нетърпение при мисълта за подаръка, който си направих. Той е плод на образцово изчакване, на дълго отлаганото изпълнение на желанието да видя отново един филм, който гледах за първи път на Коледа 1989-а.