Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (58)

14
Само едно от тези рула

Първата фаза на операцията преминава добре.

Намирам втората врата вдясно в коридора, без да се изкуся да отворя другите седем, толкова малък е пикочният ми мехур и си свършвам работата с облекчение, което смущението ми не може да помрачи. Би било нахално да говоря с господин Озу за клозета му. Един клозет не може да бъде така снежнобял, като се почне от стените и се свърши с тоалетната чиния, минавайки през безупречно чистата дъска, на която човек почти не смее да седне от страх да не я изцапа. Цялата белота обаче е смекчена — така че действието да не изглежда прекалено болнично — от дебел, мек, копринен, лъскав и галещ мокет в слънчево яркожълто, което спасява мястото от атмосферата на операционна. Тези наблюдения събуждат у мене дълбоко уважение към господин Озу. Изчистената простота на бялото, без мрамор и претрупани орнаменти — често срещана слабост у богатите, които държат да придадат пищност на всичко тривиално — и нежната мекота на един слънчев мокет са най-сигурните условия за адекватност в областта на клозетите. Какво търсим, когато ходим в тях? Светлина, за да не мислим за тъмните дълбочини, които се съюзяват, и нещо на пода, за да извършим задължението си, без да се наказваме с измръзване на краката, особено когато ги посещаваме през нощта.

Тоалетната хартия също се стреми към съвършенство. Намирам този белег на богатство за много по-убедителен, отколкото притежанието на една Мазерати или на един Ягуар. Защото онова, което тоалетната хартия прави със задника на хората, издълбава много по-дълбока пропаст между социалните слоеве, отколкото множество външни белези. Хартията у господин Озу, плътна, мека, приятна и с прелестен аромат, има за цел да отдаде почит на тази част от нашето тяло, която най-много се нуждае от нея. Колко ли струва само едно от тези рула, питам се аз, натискайки средното копче на казанчето, отбелязано с два лотосови цвята, защото малкият ми пикочен мехур, въпреки липсата на автономност, има голяма вместимост. Един цвят ми изглежда малко, три клонят към самонадеяност.

И тогава се случва онова нещо…

Чудовищен трясък нахлува в ушите ми и едва не ме убива на място. Ужасното е, че не успявам да разбера откъде идва. Не е от казанчето, което почти не чувам, нещото идва отгоре и пада върху ми. Сърцето ми бие като лудо. Известен ви е тройният избор при опасност: fight, flee, freeze^[1]. Аз избирам freeze. Бих искала да е flee, но внезапно не мога да отворя вратата. Дали в ума ми се появяват хипотези? Може би, но не особено ясни. Дали не натиснах неправилното копче, преценявайки зле произведеното количество — каква самонадеяност, Рьоне, каква горделивост, два лотоса за толкова жалък принос — дали не съм наказана от Божията справедливост, чиято оглушителна мълния е отекнала в ушите ми? Дали не съм се насладила твърде много — сладострастие — на удоволствието от акта в място, което предразполага към това, въпреки че трябва да го считаме за нечисто? Дали не съм се отдала на завистта, пожелавайки тази кралска тоалетна хартия, и съм била недвусмислено уведомена за този смъртен грях. Може би под въздействието на неосъзнат гняв грубите ми пръсти на прислужница са повредили фината механика на копчето и са предизвикали катастрофа във водопровода, която заплашва четвъртия етаж със срутване.

Продължавам да се опитвам с всички сили да избягам, но ръцете ми отказват да се подчинят на заповедите ми. Въртя медната топка, която би трябвало да ме освободи, ако се манипулира правилно, но нищо не се получава.

В този момент се убеждавам, че съм полудяла или пристигнала на небето, защото неясният досега звук става по-точен и немислимо прилича на Моцарт.

Или по-точно на Confutatis от Реквиема на Моцарт.

Confutatis maledictis, Flammis acribus addictis! изпълняват прекрасни лирични гласове.

Полудяла съм.

— Госпожо Мишел, всичко наред ли е? — пита глас зад вратата, гласът на господин Озу или по-вероятно на Свети Петър пред вратите на чистилището.

— Ами… — казвам аз — не успявам да отворя вратата!

Нали исках на всяка цена да убедя господин Озу, че съм малоумна.

Е, вече го направих.

— Може би въртите топката в погрешна посока — учтиво ме съветва гласът на Свети Петър.

За миг се съсредоточавам върху тази информация, тя си пробива мъчително път до центровете, които трябва да я обработят.

Завъртвам топката в другата посока.

Вратата се отваря.

Confutatis спира моментално. Приятни струи тишина обливат признателното ми тяло.

— Аз… — казвам на господин Озу, защото това е той — аз… Ами… Знаете ли… Реквиемът?

Трябваше да кръстя котарака си Безсинтаксис.

— О, обзалагам се, че сте се уплашили! Трябваше да ви предупредя. Това е японска мода, която дъщеря ми пожела да въведе тук. Когато пускате водата в казанчето, зазвучава музика, така е по-… хубаво, разбирате ли!

Разбирам най-вече, че сме в коридора пред тоалетната и се намираме в ситуация, пред която бледнеят всички канони на комичното.

— Аха… — казвам аз. — Е, да, изненадах се (и премълчавам всичките си грехове, които излязоха наяве).

— Не сте първата — казва господин Озу любезно и — дали? — със сянка на насмешка върху горната си устна.

— Реквием… в тоалетната… е изненадващ… избор — отговарям аз, за да си възвърна самообладанието, незабавно ужасена от насоката, която давам на разговора, докато все още не сме излезли от коридора и стоим един срещу друг с отпуснати ръце и несигурни от изхода му.

Господин Озу ме гледа.

Аз го гледам.

Нещо се пречупва в гърдите ми, траква нахално като човка, която бързо се отваря и затваря. После безсилна присъствам на лекото треперене, което разтърсва торса ми. Сякаш нарочно същото потрепване раздвижва и рамената на моя събеседник.

Гледаме се с колебание.

После някакво леко и съвсем слабо ха-ха-ха излиза от устата на господин Озу.

Усещам, че същото приглушено, но неудържимо ха ха ха се надига в собственото ми гърло.

И двамата правим ха-ха-ха тихо, като се гледаме недоверчиво.

После ха-ха-ха-то на господин Озу се засилва.

Моето ха ха ха заприличва на сигнал за тревога.

Продължаваме да се гледаме, изтласквайки от дробовете си все по-мощни ха-ха-ха. Всеки път, когато те затихват, ние се споглеждаме и се впускаме в нова серия. Коремът ми е изтръпнал, господин Озу се залива в сълзи.

Колко време сме се смели така пред вратата на клозета? Не знам. Но достатъчно дълго, за да изчерпаме силите си. Пускаме още няколко изтощени ха-ха и след това по-скоро от умора, отколкото от насита, възвръщаме сериозността си.

— Да се върнем в салона — казва господин Озу, който пръв е преминал финалната линия на поемането на дъх.