Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (54)

Дневник на движението в света №5

Ще помръдне, няма да помръдне

Днес мама ме заведе при своя психоаналитик. Предлог: криела съм се. Ето какво ми каза: „Миличка, знаеш, че направо полудяваме, когато се криеш така. Мисля, че няма да бъде лошо да поговориш с доктор Тед, особено след онова, което каза онзи ден“. Първо на първо, доктор Тед е доктор само в сбъркания мозък на майка ми. Той е лекар и доктор на науките, колкото и аз, но очевидно мама е доволна да го нарича „доктор“ заради явното му желание да я лекува, но без да си дава много зор (десет години). Той е само бивш левичар, преминал към психоанализата след няколко години безхаберно следване в Нантер и една съдбовна среща с някакво светило на фройдистката кауза. И второ на второ, не виждам какъв е проблемът. Впрочем, не е вярно, че се крия: усамотявам се там, където не могат да ме намерят. Искам само да пиша на спокойствие моите Дълбоки мисли и моя Дневник за движението 8 света, а преди исках чисто и просто да си мисля спокойно, без да ме смущават идиотщините, които сестра ми казва или слуша по радиото или по уредбата си, и без мама да ме прекъсва, шепнейки ми: „Баба е тук, миличка, ела да я целунеш“ — възможно най-тъпата фраза, която съм чувала.

Когато татко с ядосаната си за случая физиономия ме пита: „Кажи най-после защо се криеш?“, обикновено не отговарям. Какво да му кажа? „Защото ми играете по нервите, а аз трябва да завърша мащабното си творчество, преди да умра“? Очевидно не мога. Ето защо последния път опитах да се пошегувам само за да разведря атмосферата. Приех малко объркан вид и казах с глас на умирающа: „Ами заради всички тези гласове в главата ми“. Ужас: настъпи бойна тревога! Татко ококори очи, мама и Коломб моментално се домъкнаха, извикани от него, и всички ми заговориха едновременно. „Скъпа, няма нищо, ще ти помогнем“ (татко), „веднага ще се обадя на доктор Тед“ (мама), „Колко гласа чуваш?“ (Коломб) и т.н. Изражението на мама беше тържествено, явно се разкъсваше между тревогата и възбудата: ами ако дъщеря ми е особен научен Случай? Какъв ужас, но пък каква слава! Е, като видях как са се паникьосали, им казах: „Нищо ми няма, пошегувах се!“, но се наложи да го повторя няколко пъти преди те да ме чуят и още повече преди да ми повярват. Пък и не съм сигурна, че ги убедих. С една дума, мама ме записа за преглед при доктор Т., където отидохме тази сутрин.

Отначало седяхме в много луксозна чакалня със списания от различни времена: „Гео“ от преди десет години, последното „Ел“, поставено на видно място най-отгоре. После доктор Т. дойде. Също като на снимката си (в едно списание, което мама показа на всички), но реален, т.е. с цвят и мирис: кафяв и на лула. Около петдесетгодишен, много грижливо облечен и най-вече косите, брадата, тенът (опция Сейшелите), полото, панталонът, обувките, каишката на часовника: всичко беше кафяво, в един и същ кестеняв нюанс, т.е. като същински кестен. Или като увехнали листа. И на всичко отгоре с миризма на луксозен тютюн за лула (мек тютюн: мед и сухи плодове). Дадено, казах си аз, защо да не спретнем един сеанс, нещо като есенен разговор край огъня между хора от добро семейство, изискан, конструктивен и може би дори задушевен (много си падам по това прилагателно).

Мама влезе с мен, седнахме на два стола пред бюрото му, а той се настани зад него в голям въртящ се фотьойл със странни уши (малко в стил Стар Трек). Кръстоса ръце на корема си, погледна ни и каза: „Радвам се да ви видя двете заедно“.

Като начало не беше никак обещаващо. Ушите ми моментално пламнаха. Това бяха думи на продавач в супермаркет, който се опитва да пробута четка за зъби с две страни на Госпожата и дъщеря й, застанали зад количката си. Все пак от един психоаналитик се очаква нещо друго. Но гневът ми утихна внезапно, когато си дадох сметка за един факт, достоен да влезе в моя Дневник за движението в света. Взрях се внимателно, съсредоточавайки се с всички сили, и си казах — не, не е възможно. Не, ама да! Беше възможно! Невероятно! Бях шашната до такава степен, че почти не чух как мама описва всичките си дребни нещастия (дъщеря ми се крие, дъщеря ми ни плаши, че чувала гласове, дъщеря ми не говори с нас, тревожим се за дъщеря ми), като повтори „дъщеря ми“ поне двеста пъти, макар че аз бях там на разстояние петнайсет сантиметра. Когато той ме заговори, аз едва не подскочих.

Трябва да ви обясня. Знаех, че доктор Т. е жив, защото пред очите ми беше ходил, седнал и говорил. Но спокойно можеше и да е мъртъв: той не мърдаше. След като се намести в своя фотьойл, той не направи нито едно движение: само устните му потрепваха, но много пестеливо. А останалото беше неподвижно, напълно неподвижно. Обикновено, когато човек говори, не си мърда само устните, а прави и други движения: с мускулите на лицето, леки жестове с ръцете, шията, рамената; а когато не говори, все пак е трудно да остане абсолютно неподвижен: все нещо някъде потрепва, клепачите мигат, кракът леко се отмества и т.н.

Но тук нищо! Нада! Нотинг! Жива статуя! Ега си! „Е, девойко — рече ми той, стресвайки ме, — какво ще кажеш за всичко това?“. Едва успях да събера мислите си, защото бях напълно омагьосана от неговата неподвижност, и се забавих с отговора. Мама се въртеше на стола като че ли имаше хемороиди, но докторът ме погледна, без да мигне. Казах си: „Трябва да го накарам да помръдне“. И му отвърнах: „Ще говоря само в присъствие на адвоката си“, надявайки се, че той ще реагира. Пълен провал: никакво движение. Мама въздъхна като мъченица, но оня остана напълно неподвижен. „Адвоката ти… хм…“ каза той, без да помръдне. И тук предизвикателството стана супер яко. Ще помръдне или няма да помръдне? Реших да хвърля всичките си сили в битката. „Тук не е съд — добави той — и ти го знаеш много добре, хм“. Казах си: ако успея да го накарам да помръдне, значи си струва и не съм си изгубила напразно деня! „Добре — каза статуята, — скъпа Соланж, ще си поговоря насаме с тази девойка“. Скъпата Соланж стана, отправяйки му поглед на разплакан кокер, и напусна кабинета с много ненужни движения (несъмнено за компенсация).

„Майка ти много се тревожи за теб“, започна той атаката, като извърши подвига дори да не помръдне долната си устна. Помислих за миг и реших, че провокационната тактика нямаше шанс да успее. Искате ли да убедите психоаналитика си в неговото майсторство? Предизвиквайте го както децата родителите си. Реших да му кажа много сериозно: „Смятате ли, че това е свързано с изключването на Името на Бащата?“. Мислите, че помръдна ли? Ни най-малко. Остана си неподвижен и спокоен. Но ми се стори, че нещо потрепна в очите му. Реших да разработя находката. „Хм! — каза той, — мисля, че не разбираш какво казваш“. „Напротив, казах аз, но има нещо у Лакан, което наистина не разбирам, и то е връзката му със структурализма“. Той полуотвори уста и понечи да каже нещо, но аз бях по-бърза. „Ами да, и матемите също. Всички тези възли не са много ясни. Вие разбирате ли нещо от топологията? Много отдавна всички знаят, че това е мошеничество, нали?“. Тук отбелязах известен напредък. Той не успя да затвори уста и в крайна сметка тя си остана отворена. После се овладя и върху неподвижното му лице се появи каменно изражение от рода на „Значи искаш да си играеш с мен на тази игра, кукличке?“. „Ами да, точно тази игричка ще играем с теб, голямото ми захаросано кестенче“. И изчаках. „Знам, че си много умно момиче — каза той (цена на информацията, предоставена от скъпата Соланж — 60 евро за половин час). — Но знаеш ли, човек може да бъде много умен и същевременно много слаб, много проницателен и много нещастен“. Без майтап. „Прочел си го в Пиф Гаджет?“, едва не го попитах аз. И изведнъж ме обхвана желание да го попритисна. Все пак пред мен стоеше тип, който струваше повече от 600 евро месечно на семейството ми от десет години и с резултат, които всички знаят: три часа на ден, прекарани в пръскане на цветята, и впечатляваща консумация на субстанции, които също не са евтини. Почувствах, че се озлобявам. Наведох се към бюрото и много тихо му казах. „Слушай добре, господин замразен на място, дай да сключим една сделка. Ти ще ме оставиш на мира, а в замяна на това аз няма да унищожа дребната ти търговийка с нещастието, като пусна слухове по твой адрес сред политическия и бизнес елит на Париж. И повярвай ми, ако можеш да загрееш колко съм умна, че това е напълно по силите ми“. Според мен това не можеше да мине. Не го вярвах. Трябва наистина да си тъп, за да повярваш на подобни щуротии. Не е за вярване, но по лицето на добрия доктор Тед премина сянка на безпокойство. Мисля, че ми повярва. Нямам думи: ако има нещо, което никога не бих направила, е да пусна лъжлив слух, за да навредя на някого. Моят баща републиканец ми е лепнал вируса на деонтологията и въпреки че я намирам толкова абсурдна, колкото и всичко останало, стриктно я спазвам. Но добрият доктор, който е оценил семейството само по мама, видимо реши, че заплахата е реална. И тогава, о, чудо: движение. Той цъкна с език, разтвори ръце, протегна ръка към бюрото и удари с длан подложката от шевро. Жест на отчаяние, но и на сплашване. После стана, от любезността и добронамереността му вече нямаше и помен, отиде до вратата, повика мама, издърдори й нещо за моето умствено здраве и че всичко ще бъде наред, и за нула време ни изхвърли от своя есенен кът край огъня.

Отначало бях по-скоро доволна от себе си. Бях успяла да го накарам да помръдне. Но с напредването на деня се чувствах все по-потисната. Защото това, което се случи, когато той помръдна, не беше много хубаво, не беше почтено. Може и да знам, че някои възрастни носят маски и отвън изглеждат готини и разумни, а всъщност са грозни и жестоки, може и да знам, че е достатъчно да проникнеш в тях, за да паднат маските им, но когато това се случва така, внезапно ми става болно. Когато той удари по подложката, всъщност искаше да каже: „Много добре, виждаш ме такъв, какъвто съм, безполезно е да продължаваме комедията, съгласен съм с жалкия ти план и бързо се омитай от кабинета ми“. Да, но това ми причинява болка, да, причинява ми болка. Защото макар и да знам, че светът е грозен, нямам никакво желание да го виждам такъв.

Дааа, налага се да се махаме от този свят, в който всичко що мърда, мърда, за да разкрие грозотата му.