Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (79)

13
По пътеките на ада

След като Палома си отиде, аз продължавам да седя във фотьойла, разстроена донемайкъде.

После, събирайки цялата си смелост, набирам телефонния номер на Какуро Озу.

Пол Нгуен отговоря след второто позвъняване.

— Добър ден, госпожо Мишел — казва той, — какво мога да направя за вас?

— Бих искала да говоря с Какуро.

— Няма го вкъщи, искате ли да ви позвъни, като се прибере?

— Не, не — казвам аз, облекчена, че мога да действам чрез посредник. — Бихте ли му предали, че ако не е размислил, ще се радвам да вечерям с него утре вечер.

— С удоволствие — казва Пол Нгуен.

След като затварям телефона, аз отново се отпускам във фотьойла и за половин час потъвам в несвързани, но приятни мисли.

— Знаете ли, че у вас мирише лошо? — казва тих мъжки глас зад гърба ми. — Няма ли кой да го оправи?

Той е отворил вратата толкова безшумно, че не съм го чула. Пред мен стои красив млад брюнет с леко разрошени коси, съвсем ново джинсово сако и големи очи на миролюбив кокер.

— Жан? Жан Артенс? — питам аз и не вярвам на очите си.

— Ами да — казва той, навеждайки глава настрани както някога.

Това обаче е единственото нещо, останало от отломката, от изгорялата млада душа с безплътно тяло; Жан Артенс, в миналото толкова близо до падението, очевидно е избрал възраждането.

— Забележително добре изглеждате — казвам аз с най-привлекателната си усмивка.

Той любезно ми я връща.

— Ами добър ден, госпожо Мишел, радвам се да ви видя. Отива ви — добавя той и показва косите ми.

— Мерси — казвам аз. — Какво ви води насам? Ще пиете ли чаша чай?

— Ами… — казва той с частица от някогашното си колебание — добре, с удоволствие.

Приготвям чая, докато той сяда на стола и гледа Леон с ужас.

— Толкова ли дебел беше вашият котарак? — пита той без никаква злоба.

— Да — казвам аз, — не си пада по спорта.

— Да не би той да мирише така? — казва Жан, като души смутено.

— Не, не, има повреда в канализацията.

— Сигурно се чудите защо се изтърсвам току-така — казва той, — особено след като почти не сме разговаряли, хм… не бях много разговорлив по времето… ами по времето на баща ми.

— Радвам се да ви видя и най-вече, че изглеждате толкова добре — казвам аз искрено.

— Ами да — казва той, — връщам се от много далеч.

Едновременно сърбаме на малки глътки горещия чай.

— Излекуван съм, е, мисля, че съм се излекувал — казва той, — ако човек изобщо може да се излекува някой ден. Но вече не взимам никаква дрога, срещнах много свястно момиче, направо фантастично (очите му заблестяват и той леко подсмърча, докато ме гледа) и си намерих много готина работа.

— Каква? — питам аз.

— Работя в магазин за палубно оборудване.

— Нещо за кораби ли?

— Ами да, и е върхът. Като че ли съм във ваканция. Идват клиенти, говорят ми за корабите си, за моретата, където отиват, за моретата, от които се връщат, страшно ми харесва. Знаете ли, доволен съм, че работя.

— А какво точно правите?

— В известна степен съм момче за всичко, склададжия, куриер, но с времето се уча и сега понякога ми поверяват и по-сложни задачи: да поправя платната, вантите, да направя опис на продоволствието.

Чувствате ли поезията на тази дума? Корабът се продоволства — градът също. Към онзи, който не е разбрал, че магията на езика се ражда от подобни тънкости, отправям следната молба: внимавайте със запетайките.

— Но вие също изглеждате в прекрасна форма — поглежда ме той любезно.

— Така ли? Е, има някои благотворни промени.

— Знаете ли — казва той, — не дойдох да видя апартамента или съседите. Не знам дали ще се сетят кой съм, даже си взех личната карта, в случай че не ме познаете. Не, дойдох, защото не успявам да си спомня нещо, което много ми помогна още като бях болен и после, докато се лекувах.

— И аз мога да ви бъда от полза?

— Да, защото вие един ден ми казахте името на тези цветя. Ей в онази леха там (той сочи с пръст в дъното на двора) има бели и червени цветя, вие сте ги засадили, нали? И веднъж ви попитах какво е това, но не успях да запомня името им. А през цялото време мислех за тези цветя, не знам защо. Много са хубави, когато бях толкова зле, мислех за тях и ми ставаше по-добре. Преди малко минавах оттук и си казах: ще отида да питам госпожа Мишел.

Притеснен, той дебне реакцията ми.

— Струва ви се странно, нали? Надявам се, че не ви плаша с моите приказки за цветя.

— Не — казвам аз, — ни най-малко. Ако знаех колко добре ви действат, щях да ги засадя навсякъде.

Той се смее щастливо като малко момче.

— О, госпожо Мишел, знаете ли, всъщност те ми спасиха живота. Истинско чудо! Можете ли да ми кажете как се казват?

Да, ангеле мой, мога. По пътеките на ада, под проливния дъжд, с притаен дъх казвам каквото ми е на душата — една слаба светлинка: това са камелии.

— Да — казвам аз. — Това са камелии.

Той ме гледа втренчено с облещени очи. После малка сълза се търкулва по бузата му на спасено дете.

— Камелии… — казва той отнесен в спомен, който си е само негов. — Да, камелии — повтаря той и отново ме поглежда. — Точно така. Камелии.

Усещам, че и по моята буза протича сълза.

Хващам го за ръката.

— Жан, нямате представа колко съм щастлива, че дойдохте днес — казвам аз.

— Така ли? — учудва се той. — Но защо?

Защо ли?

Защото една камелия може да промени съдбата.