Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (70)

5
Хабер за кускус

Какуро Озу.

— Добър ден, добър ден — казва той и с подскок влиза в портиерната. — О, добър ден, госпожо Лопес — добавя, като вижда Мануела.

— Добър ден, господин Озу — почти изкрещява тя.

Мануела е много възторжено същество.

— Ние пием чай, искате ли и вие?

— С удоволствие — казва Какуро и взима един стол. После зърва Леон и добавя: — О, колко е красив! Не го разгледах хубаво миналия път. Прилича на сумист.

— Вземете си една сладка, те са с оргии — казва Мануела, която очевидно оплита конците, докато подава на Какуро кошничката.

Оргиите по всяка вероятност са погрешна или по-скоро порочна форма за орехи.

— Благодаря — казва Какуро и си взема една сладка.

— Разкошна е! — възкликва той, след като я поглъща.

Мануела се върти на стола с блажено изражение.

— Дойдох да ви попитам за вашето мнение — казва Какуро след четвъртата сладка. — Водя спор с един приятел по въпроса за превъзходството на европейците в културната област — продължава той и ми намига весело.

Мануела май трябваше да бъде по-снизходителна към малкия Палиер, защото ченето й увисна.

— Той държи на Англия, а аз очевидно на Франция. Казах, че познавам някого, който може да отсъди. Искате ли да ни бъдете арбитър.

— Но аз съм съдия и страна по делото — казвам аз и сядам, — не мога да гласувам.

— Не, не — казва Какуро, — няма да гласувате. Само ще отговорите на въпроса ми: кои са двата най-големи приноса на британската и на френската култура? Госпожо Лопес, днес имам късмет, ако желаете, и вие може да дадете мнението си — добавя той.

— Англичаните… — започва уверено Мануела, но спира. — Първо вие, Рьоне — казва тя, защото внезапно благоразумието й надделява: спомня си, че е португалка.

Мисля известно време.

— За Франция: езикът на XVIII век и мекото сирене.

— А за Англия? — пита Какуро.

— За Англия е лесно — отговарям аз.

— Пуденг? — предлага Мануела, произнасяйки думата точно така.

Какуро се залива от смях.

— Трябва нещо друго.

— Може би рюгби — казва тя все така бритиш.

— Ха-ха-ха — смее се Какуро. — Съгласен съм с вас! Хайде, Рьоне, вие какво предлагате?

— Хабеас корпус^[1] и моравата — смея се и аз.

И в резултат и тримата прихваме, включително и Мануела — тя е чула „Хабер за кускус“, което нищо не значи, но все пак ни разсмива.

Точно в този момент някой чука на вратата.

Не е за вярване как това помещение, което довчера не интересуваше никого, днес сякаш е в центъра на световното внимание.

— Влезте — казвам аз, без да се замислям, увлечена от разговора.

Соланж Жос подава глава през вратата.

И тримата я гледаме въпросително, сякаш сме поканени на банкет гости, прекъснати от неучтива прислужница.

Тя отваря уста, но размисля.

Аз се овладявам и ставам.

— Мога ли да ви оставя Палома за малко — пита госпожа Жос, която също се е овладяла, но чийто любопитомер всеки момент ще гръмне.

— Добър ден, скъпи господине — казва тя на Какуро, който е станал и се приближава, за да се ръкува.

— Добър ден, драга госпожо — казва той любезно. — Здравей, Палома, радвам се да те видя. Е, скъпа приятелко, тя е в добри ръце, можете да ни я оставите.

Как да изпроводиш някого грациозно и само с един урок.

— Ами… добре… да… мерси — казва Соланж Жос и бавно отстъпва назад все още шашната.

Затварям вратата след нея.

— Искаш ли чаша чай? — осведомявам се аз.

— С удоволствие — отговаря Палома.

Истинска принцеса сред кадрите на партията.

Сервирам й половин чаша жасминов чай, а Мануела я подхранва с няколко оцелели сладки.

— Какво са измислили англичаните според теб? — пита я Какуро, все така зает с културното си състезание.

Палома мисли напрегнато.

— Шапката като емблема на психическата скованост — казва тя.

— Великолепно — казва Какуро.

Отбелязвам, че вероятно много съм подценила Палома и че трябва да я изуча по-подробно. Но тъй като съдбата чука три пъти, а всички конспиратори един ден биват разкрити, някой отново барабани на прозорчето на портиерната, отлагайки за по-нататък моите размисли.

Пол Нгуен е първият, който не изглежда изненадан.

— Добър ден, госпожо Мишел — казва ми той. — Добър ден на всички.

— А, Пол — казва Какуро, — окончателно дискредитирахме Англия.

Пол приветливо се усмихва.

— Прекрасно. Дъщеря ви току-що се обади. Ще позвъни отново след пет минути.

И той му протяга мобилен телефон.

— Ясно — казва Какуро. — Е, госпожи, трябва да вървя. — Той се покланя.

— Довиждане — отговаряме всички в един глас като девически хор.

— Доволна съм — казва Мануела, — свършихме хубава работа.

— Каква? — питам аз.

— Изядохме всичките сладки.

Смеем се.

Тя ме гледа замислено и се усмихва.

— Невероятно е, а?

— Да, невероятно е.

Рьоне, която има двама приятели, вече не е така дива.

Когато Мануела си отива, Палома непринудено се сгушва на котешкия фотьойл пред телевизора и като ме поглежда с големите си очи, пита:

— Мислите ли, че животът има смисъл?