Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (30)

18
Рябинин

Когато съм тревожна, се скривам в убежището си. Няма нужда да пътувам: достатъчно е да се оттегля в литературната си памет. Защото нима има по-благородно развлечение, по-приятна компания и по-сладко вълнение от литературата?

И ето, че стоя пред една сергия с маслини и мисля за Рябинин. Защо Рябинин? Защото Жежен носи старомоден редингот, с дълги пешове и два реда копчета отзад, който ми напомня сюртука на Рябинин. В „Ана Каренина“ Рябинин, търговец на дървен материал, идва у селския дворянин Левин да сключи сделка заедно с московския дворянин Степан Облонски. Търговецът се кълне, че Облонски ще спечели от сделката, но Левин го обвинява, че купува от приятеля му гора, която струва три пъти повече. Сцената се предшества от диалог, при който Левин пита Облонски дали е преброил дърветата в гората си.

— Как така да броя дърветата? — възкликва дворянинът. — Че то все едно да броя морските песъчинки.

— Бъди сигурен, че Рябинин ги е преброил — отговаря Левин.

Този сцена ми харесва особено много, първо, защото се развива в Покровское, в руско село. Ах, руското село… То се отличава с характерното за пустите краища на света очарование, където човекът е свързан изконно със земята, от която произлиза… Най-хубавата сцена от „Ана Каренина“ е в Покровское. Мрачен и тъжен, Левин се опитва да забрави Кити. Пролет е и той отива на полето да коси със селяните. Отначало задачата му се струва много трудна. Склонен е да се откаже, но възрастният селянин, който ръководи редицата косачи, обявява почивка. После коситбата се възобновява. Левин отново пада от изтощение, но за втори път старецът вдига косата. Почивка. После редицата продължава работата си, четирийсетима здравеняци стелят откос след откос и напредват към реката, докато слънцето се изкачва на хоризонта. Става все по-топло, ръцете и раменете на Левин са плувнали в пот, но в ритъма на почивките и косенето жестовете му, отначало непохватни и мъчителни, стават все по-плавни. Внезапно приятна прохлада обгръща гърба му. Летен дъжд. Постепенно той освобождава движенията си от спънките на волята, наблиза в лекия транс, придаващ на жестовете съвършенството на механичните и съзнателни действия, без разсъждение и пресметливост, и косата сякаш сама се движи, а Левин се наслаждава на това потъване в движението, при което удоволствието, че вършиш нещо, някак по чудо се оказва чуждо на усилията на волята.

Така става в щастливите моменти от живота ни. Освободени от бремето на решението и намерението, плаващи по вътрешните си морета, ние наблюдаваме като действия на друг движенията си, възхищавайки се от тяхното неволно превъзходство. Каква друга причина може да имам, за да пиша този смешен дневник на застаряваща портиерка, ако писането не приличаше на коситбата. Когато редиците стават свои собствени демиурзи, когато присъствам, като по неволно чудо, на пораждането върху хартията на фрази, които не се подчиняват на волята ми и написвайки се, въпреки мен, на листа, ми съобщават това, което нито съм знаела, нито съм вярвала, че искам, аз се наслаждавам на това безболезнено раждане, на несъгласуваната очевидност, че следвам без мъка и без увереност, с щастието от искрените изненади, едно перо, което ме напътства и носи.

И тогава, опознала същността си, аз навлизам в самозабравата, която граничи с екстаза, и вкусвам блаженото спокойствие на едно наблюдаващо съзнание.

Накрая, качвайки се в талигата, Рябинин се оплаква на управителя си от превземките на господата.

— А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…^[1]

Колко бързо правим заключения за външния вид и положението, за интелекта на хората… Рябинин, брояч на морските песъчинки, сръчен комедиант и блестящ манипулатор, не се грижи за предразсъдъците относно собствената му особа. Интелигентен и парий по рождение, той не е привлечен от славата: движи го само възможността за печалба и перспективата да ограби учтиво господарите на една глупава система, която го презира, но не умее да го спре. Аз също съм бедна портиерка, примирена с невзрачния си живот — но съм и аномалия в гротеската на система, на която се подигравам тихо, всекидневно и дълбоко в себе си — там, където никой не прониква.