Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (5)

Дневник за движението на света №1

Да останеш съсредоточен в себе си,

без да загубиш шортите си

Добре е редовно да ти идват дълбоки мисли, но мисля, че не е достатъчно. Искам да кажа следното: след няколко месеца ще се самоубия и ще подпаля апартамента и следователно нямам много време, трябва да извърша нещо съществено в краткия срок, който ми остава. Освен това си отправих малко предизвикателство: ако човек се самоубива, трябва да е сигурен в това, което върши, и не може да подпали апартамента „за оня, дето духа“. Тоест ако има на света нещо, заради което си струва да се живее, не трябва да го пропусна, защото веднъж умреш ли, много е късно за съжаления, а да умреш, защото си се объркал, е адски тъпо.

Тъй че и аз си имам своите дълбоки мисли. Но когато потъна в тях, се правя на това, което съм, на интелектуалка (подиграваща се на останалите интелектуалци). Невинаги е много блестящо, но отморява. Ето защо си помислих, че трябва да компенсирам тази „възхвала на ума“ с друг дневник, който ще говори за телата и нещата. Не за дълбоките мисли на духа, а за шедьоврите на материята. За нещо въплътено и осезателно, но същевременно красиво и естетично. Освен любовта, приятелството и красотата на изкуството, не виждам какво друго може да подхранва човешкия живот. Още съм твърде млада, за да познавам любовта и приятелството. Но изкуството… ако трябваше да живея, то щеше да бъде целият ми живот. Е, когато казвам изкуство, трябва да сте наясно: не говоря за шедьоврите на големите майстори. Дори Вермеер не може да ме накара да продължа да живея. Той е върховен, но е мъртъв. Не, мисля за красотата в света, за всичко в движението на света, което може да ни извиси. Дневникът на движението на света ще бъде посветен на движенията на хората, на телата и дори, ако наистина няма какво да се каже за тях, на нещата. Ще се постарая да открия нещо достатъчно естетично, че да даде цена на живота. Грация, красота, хармония, сила. Ако го намеря, може и да преразгледам избора си: ако срещна красиво движение на телата по липса на красива идея за ума, може би ще реша, че животът има някакъв смисъл.

Тази идея за два дневника (един за ума, друг за тялото) ми хрумна вчера, защото татко гледаше ръгби по телевизията. Досега в подобни случаи гледах по-скоро татко. Обичам да го наблюдавам, когато си е навил ръкавите на ризата, събул си е обувките и се е настанил удобно на канапето с бира и суджук и гледа мача и иска с това да ни каже: „Ето, мога да бъда и такъв!“. Очевидно не му идва на ум, че един стереотип („сериозният господин министър на Републиката“) плюс още един стереотип („симпатяга все пак, а и си пада по студената бира“) прави стереотип на квадрат. И така в събота татко се върна по-рано от обикновено, захвърли си чантата където завари, събу си обувките, нави си ръкавите, взе една бира от кухнята и се настани пред телевизора, казвайки ми: „Скъпа, донеси ми суджука, ако обичаш, не искам да пропусна хаката“. Никаква хака нямаше да пропусне, защото след като нарязах суджука и му го занесох, още даваха рекламите. Мама беше седнала, едва пазейки равновесие на страничната облегалка на канапето, с което демонстрираше неодобрение (в стереотипното семейство тя представляваше интелектуалка с леви убеждения) и досаждаше на татко с някаква сложна история за вечеря, на която щели да поканят две скарани двойки, за да ги сдобрят. Познавайки душевната изтънченост на майка ми, този план беше наистина смехотворен. С една дума, дадох суджука на татко и тъй като знаех, че Коломб е в стаята си и слуша музика от типа „просветен авангард от Латинския квартал“, си казах: ами защо не, нека пък я видя тази хака. Доколкото си спомням, хаката е доста смешен танц, изпълняван от новозеландския отбор преди мача. Нещо като сплашването при човекоподобните маймуни. Също така помня, че ръгбито е тежка игра с типове, които непрекъснато се тръшкат по тревата, след което стават само за да паднат отново и, вкопчени един в друг, да се търкалят по земята.

Рекламите най-после свършиха и след началните кадри със здравеняци, налягали по тревата, ни показаха стадиона с обясненията зад кадър, после едър план на коментаторите (бивши ръгбисти и отявлени любители на касуле^[1]), после отново стадиона. Играчите излязоха на терена и в този миг усетих, че се увличам. Отначало не разбирах много добре, бяха обичайните картини, но ми действаха някак различно, усетих тръпка, очакване, нещо като „дъхът ми спря“. До мен татко вече беше обърнал първата бира и се канеше да продължи в галски дух, като помоли мама, която се беше вече надигнала от страничната облегалка на канапето, да му донесе друга. Не смеех да дишам. Какво става, питах се втренчена в екрана и не успявах да разбера какво виждам и от какво изтръпвам.

Разбрах, когато новозеландците започнаха своята хака. Сред тях имаше един много висок играч маори, съвсем млад. Именно него бях забелязала още от самото начало несъмнено заради високия му ръст, но впоследствие и заради начина, по който се движеше. Адски любопитно движение, плавно и същевременно много съсредоточено, искам да кажа, съсредоточено в себе си. Повечето хора се движат в зависимост от онова, което се намира около тях. Точно сега, в момента, в който пиша, Конституция минава покрай мен и коремът й се влачи по земята. Тази котка няма ясни житейски планове, но винаги се насочва към нещо, вероятно фотьойл. И това се вижда от начина, по който се движи: тя отива към. Мама току-що тръгна към входната врата, излиза на пазар и фактически вече е вън, движението й я изпреварва. Не зная как точно да обясня това, но когато се движим, в известна степен сме разградени от това движение към, едновременно сме тук и не сме тук, защото вече сме на път да отидем другаде, ако разбирате какво искам да кажа. За да престанеш да се разграждаш, трябва изобщо да не помръдваш. Ако мърдаш, не си цялостен, ако си цялостен, не можеш да мърдаш. Но в този играч, още когато го видях да излиза на терена, почувствах нещо различно. Впечатлението, че се движи пред очите ми и същевременно остава на едно място. Побъркана работа, а? Когато хаката започна, гледах само него. Явно не беше като другите. Впрочем, Касуле №1 каза: „Ето го и Саму, страховитият новозеландски бек, който винаги ще ни поразява с гигантските си размери и постижения: два метра и седем сантиметра, сто и осемнайсет кила, единайсет секунди бягане на сто метра, страхотно хлапе, мили дами!“. Всички бяха хипнотизирани от него, но май никой не знаеше защо. Обаче при хаката всичко стана ясно: той се движеше, изпълняваше същите жестове като останалите (удряше се с длани по хълбоците, ритмично тропаше по земята, докосваше си лактите и през цялото време гледаше противника право в очите като раздразнен воин), но докато жестовете на другите бяха предназначени колкото за противниците им, толкова и за целия стадион, който ги наблюдаваше, жестовете на този играч бяха сякаш изцяло насочени навътре, към самия него, и това му придаваше невероятно присъствие и мощ. Чрез него хаката, която е бойна песен, придобиваше истинската си сила. Силата на воина не е в енергията, която изразходва, за да сплаши противника, изпращайки му куп сигнали, а силата, която е способен да съсредоточи в себе си, оставайки самовглъбен. Играчът маори се превръщаше в дърво, в огромен непоклатим дъб с дълбоки корени, с могъщо излъчване и всички го усещаха. Същевременно всички бяха убедени, че могъщият дъб може и да лети, че ще бъде също толкова бърз и във въздуха, въпреки или може би именно благодарение на дълбоките си корени.

Загледах се внимателно в мача, като продължавах да търся все същото: интензивните моменти, в които някой от играчите се превръщаше в своето собствено движение, без да се разпадне, насочвайки се към. И ги видях! Видях ги във всички фази на играта: при меллетата с очевидната точка на равновесие, когато съответният играч си възвръщаше корените и се превръщаше в здрава котва, вдъхвайки силата си на отбора; при разгръщането на играта, когато ръгбистът набираше точната скорост, без да мисли за гола, съсредоточен върху собственото си движение, и тичаше като озарен с прилепнала до тялото топка; в транса на голмайсторите, които се откъсваха от останалия свят, за да постигнат майсторското движение на крака. Но никой не можеше да съперничи на съвършенството на високия играч маори. Когато той отбеляза първия гол за Нова Зеландия, татко се шашна, зяпна и забрави за бирата. Би трябвало да се ядоса, защото поддържаше френския отбор, но вместо това каза: „Какъв играч!“ и прекара ръка по челото си. Коментаторите бяха като пияни, но не успяваха да скрият факта, че наистина бяхме видели нещо красиво: играч, който тича, без да мърда, и изпреварва всички. А те правеха несръчни и яростни движения, без да са способни да го настигнат. Тогава си казах: ето на, успях да открия в света неподвижните движения: дали това е достатъчно, за да продължа да живея? В този момент един френски играч загуби шортите си в поредното мелле и аз се почувствах изведнъж страшно кофти, защото това разсмя всички до сълзи, включително и татко, който обърна още една биричка, въпреки двата века семейно протестантство. Имах усещането за светотатство.

Щом е така, не е достатъчно. За да се убедя, са необходими други движения. Поне знаех какво да търся.