Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (35)

3
Под кората на дървото

После минават няколко дни.

Както всеки вторник Мануела идва в портиерната. Докато затваря вратата, успявам да чуя Жасент Розен, която разговаря с младата госпожа Мьорис пред асансьора, който все не идва.

— Синът ми каза, че с кутайците не можеш да се разбереш.

Заради хлебарката в устата госпожа Розен не казва китайци, а кутайци.

Винаги съм мечтала да посетя Кутай. Много по-интересно е, отколкото да отидеш в Китай.

— Той уволни баронесата — съобщава Мануела с порозовели бузи и блестящи очи — и всички останали.

Правя невинна физиономия и питам:

— Кой?

— Ами господин Озу! — възкликва Мануела и ме гледа с укор.

Трябва да кажа, че от две седмици кооперацията се занимава само с нанасянето на господин Озу в апартамента на покойния Пол Артенс. В това закостеняло място, сковано от ледовете на властта и безделието, пристигането на нов обитател и безумните начинания, които по негово нареждане извършиха майстори, толкова много на брой, че дори Нептун отказа да души всичките — идването му предизвика буря от възбуда и паника. Защото общоприетият стремеж за запазване на традициите и съответното неодобрение на всичко, което от близо и далеч напомня новопридобито богатство — показността в ремонта и обзавеждането, покупката на техника и злоупотребата с ястия по поръчка — си съперничеше с една по-дълбока жажда, залегнала в червата на всички тези ослепели от скука души: жаждата за нещо ново. Ето защо домът на улица „Грьонел“ №7 две седмици следеше с трепет сноването на бояджии, дърводелци, водопроводчици, доставчици на кухни, мебели, килими, електронни уреди и най-сетне на преносвачи, наети от господин Озу, за да преобразят изцяло четвъртия етаж, който всички умираха от желание да посетят. Жос и Палиер вече не ползваха асансьора и откривайки нови физически сили, по всяко време се разхождаха на площадката на четвъртия етаж, откъдето трябваше непременно да минат, за да излязат от вкъщи и съответно да влязат. Те бяха обект на всеобща завист. Бернадет дьо Броли направи всичко възможно да бъде поканена на чай у Соланж Жос, макар че тя беше социалистка, а Жосент Розен доброволно предложи услугите си да занесе на Сабин Палиер пакет, оставен в портиерната, който аз лично, доволна, че няма да се качвам до шестия етаж, й връчих с лицемерни преструвки.

Защото само аз старателно отбягвах господин Озу. Срещнахме се два пъти, но той не беше сам и учтиво ме поздрави, а аз му отвърнах със същото. У него нищо не издаваше други чувства освен любезност и добронамерено безразличие. Но както децата надушват под кората на условностите истинската същност на хората, моят вътрешен радар, обзет от внезапна паника, ми казваше, че господин Озу ме наблюдава с търпеливо внимание.

Неговият секретар изпълняваше всички задачи, изискващи контакт с мен. Обзалагам се, че Пол Нгуен също бе причина за магическото въздействие на идването на господин Озу върху автохтонното население. Не бях виждала по-красив младеж. От Азия и баща си виетнамец той беше взел изискаността и тайнственото спокойствие. На Европа и майка си (руска емигрантка) дължеше високия си ръст и славянските скули, както и светлите си, леко дръпнати очи. У него се съчетаваха мъжествеността и изяществото, той беше синтез на мъжка красота и ориенталска кротост.

Бях научила произхода му в края на един изпълнен със суматоха следобед, когато видях, че е много зает, и тъй като позвъни в портиерната, за да ме предупреди, че на другия ден сутринта ще дойде нова армия доставчици, аз го поканих на чаша чай, която той прие съвсем просто. Разговаряхме в атмосфера на прелестна отпуснатост. Кой би казал, че един млад, хубав и компетентен младеж — защото той беше такъв, както се уверихме от начина, по който организира ремонтните работи, и без никога да изглежда уморен или претоварен, ги доведе спокойно до край — може да бъде толкова лишен от снобизъм? Когато си тръгна, благодарейки ми сърдечно, аз разбрах, че с него съм забравила дори мисълта да се преструвам.

Но да се върнем на последната новина.

— Той уволни баронесата и всички останали.

Мануела не крие възторга си. Напускайки Париж, Ана Артенс се заклела на Виолет Грьолие, че ще я препоръча на новия собственик. Господин Озу, отнасящ се с респект към желанията на вдовицата, на която купуваше имота и разбиваше сърцето, се съгласил да се срещне с протежетата й и да разговаря с тях. Двамата Грьолие, с препоръките на Ана Артенс, можеха да намерят прекрасно място в добър дом. Но Виолет лудо се надявала, че ще остане там, където според собствените й думи прекарала най-хубавите си години.

— Да замина е все едно да умра — казала тя на Мануела. — Не говоря за вас, мила. Вие ще трябва да се примирите.

— Ще се примиря друг път — казва Мануела, която откак по мой съвет прочете „Отнесени от вихъра“, се изживява като Скарлет от Аржантьой. — Тя си отива, а аз оставам!

— Господин Озу ви е взел на работа?

— Представяте ли си, той ме взима на работа за дванайсет часа и ще ми плаща като на принцеса.

— Дванайсет часа! — казвам аз. — И какво ще правите?

— Ще напусна госпожа Палиер — отговаря тя въодушевено, — ще напусна госпожа Палиер.

И тъй като с истински хубавите неща може да се прекалява, тя казва за трети път:

— Ще напусна госпожа Палиер.

Няколко минути мълчаливо се наслаждаваме на този водопад от добри дела.

— Ще направя чай — казвам, прекъсвайки блаженството ни. — Бял чай, за да отпразнуваме събитието.

— О, забравих — казва Мануела, — донесох ви това.

И тя изважда от чантата си торбичка от кремава коприна.

Развързвам синята кадифена панделка. Вътре като мрачни диаманти блестят бонбони от черен шоколад.

— Ще ми плаща двайсет и две евро на час — казва Мануела, докато подрежда чашите, и сяда отново, след като любезно е помолила Леон да отиде да се поразходи. — Двайсет и две евро! Представяте ли си? Другите ми плащаха осем, десет, единайсет! Оная фукня Палиер ми плаща по осем евро и хвърля мръсните си гащи под леглото.

— Той също може би забравя гащите си под леглото — казвам аз усмихната.

— О, той не е такъв — казва Мануела и внезапно се замисля. — Надявам се, че ще се справя във всеки случай. Защото горе има много странни неща, знаете ли. Всички тези бонзи, дето трябва да се поливат и пръскат.

Мануела говори за бонзаите на господин Озу. Доста високи, с източени форми и без измъчения вид, който обикновено създава неприятно впечатление, те ми се сториха, докато ги пренасяха във входа, сякаш идваха от друг век, а шумолящите им листа създаваха беглото видение на далечна гора.

— Никога не съм си мислела, че дизайнерите правят така. Всичко чупят и всичко преправят.

За Мануела дизайнерът е призрачно същество, което подрежда възглавнички по скъпи канапета и отстъпва две крачки назад, за да види ефекта.

— Къртят стени с чук — беше ми казала преди една седмица задъхана, преди да се втурне по стълбите с огромна метла в ръка. — Много е хубаво сега. Бих искала да го видите.

— Как се казват котките му? — питам, за да я отвлека и да избия от ума й тази опасна идея.

— О, те са великолепни! — казва тя, гледайки Леон със съжаление. — Слаби са и вървят безшумно, ей така.

Ръката й прави странен вълнообразен жест.

— Знаете ли им имената? — питам отново.

— Женската се казва Кити, но не запомних името на мъжкия.

Капка студена пот се спуска по гръбначния ми стълб с рекордна скорост.

— Да не е Левин? — подсказвам аз.

— Да — казва ми тя. — Точно така. Левин. Откъде знаете?

Тя смръщва вежди.

— Нали не е оня революционер?

— Не — казвам аз. — Революционерът е Ленин. Левин е герой от един велик руски роман. Кити е жената, която обича.

— Той смени всички врати — казва Мануела, която великите руски романи интересуват умерено. — Сега се плъзгат. И да ви кажа право, така е много по-практично. Питам се защо не ги правят така. Печели се място и не е толкова шумно.

Колко е вярно. Още един път Мануела прави онзи умел синтез, от който винаги се възхищавам. Но тази безобидна забележка буди у мен и едно прелестно усещане, дължащо се на други причини.