Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (59)

15
Една много цивилизована дивачка

— С вас човек не може да скучае — е първото нещо, което господин Озу ми казва, след като се връщаме в кухнята и докато аз, седнала на табуретката, сърбам топлото саке, което не намирам за нещо особено. — Вие сте необикновена личност — добавя той, като плъзва към мен купичка, пълна с равиоли, които не изглеждат нито пържени, нито варени на пара, а по малко и от двете.

— Това са гиози^[1] — уточнява той.

— Не е вярно — отговарям аз. — Мисля, че съм съвсем обикновена. Портиерка съм и животът ми е образец за баналност.

— Портиерка, която чете Толстой и слуша Моцарт — казва той. — Не знаех, че това е характерно за вашата гилдия.

И той ми намига. Седнал е, без много да се церемони, от дясната ми страна и с пръчиците е наченал своята порция гиози.

Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Как да ви кажа? За първи път усещам пълно доверие, въпреки че не съм сама. Дори с Мануела, на която бих поверила живота си, не изпитвам това усещане за абсолютна сигурност, родено от увереността, че се разбираме. Да повериш живота си не е като да разкриеш душата си и макар да обичам Мануела като сестра, не мога да споделя с нея малкото смисъл и вълнение, което моят неуместен живот успява да открадне от света.

Ям с пръчици гиози, пълнени с кориандър и ароматично месо и отдавайки се на едно стъписващо спокойствие, бърборя с господин Озу, сякаш винаги сме се познавали.

— Човек има нужда от развлечение — казвам аз, — ходя в градската библиотека и заемам всякакви книги.

— Обичате холандската живопис, нали? — пита той и, без да изчака отговора, добавя: — Ако ви дадат възможност да избирате между холандската и италианската живопис, коя ще спасите?

Спорим в рамките на фалшива словесна схватка, при която аз с удоволствие се възхищавам от четката на Вермеер, но много бързо се оказва, че сме на едно мнение.

— Мислите ли, че това е светотатство? — питам аз.

— Съвсем не, скъпа госпожо — отговаря ми той, размахвайки дръзко една нещастна равиола над купичката си, — съвсем не, мислите ли, че бих поръчал копие на Микеланджело, за да го окача във вестибюла си?

— Трябва да топите макароните в този сос — добавя той и слага плетена чиния, пълна с въпросните макарони, и великолепна синьо-зелена купа, от която се носи аромат на… фъстъци. Това е „залу рамен“, студени макарони с леко подсладен сос. Кажете ми дали ви харесва?

И той ми подава голяма ленена салфетка.

— Има опасност от странични ефекти, пазете си роклята.

— Благодаря — казвам аз.

И кой знае защо, добавям.

— Тя не е моя.

Поемам дълбоко дъх:

— Знаете ли, живея сама от много отдавна, никога не излизам. Мисля, че съм малко… дива.

— Една много цивилизована дивачка — усмихва се той.

Вкусът на макароните, потопени във фъстъчен сос, е божествен. В замяна на това не мога да се закълна дали роклята на Мария е в добро състояние. Не е много лесно да потопиш един метър макарони в полутечен сос и да ги глътнеш без никакви щети. Но тъй като господин Озу лапа своите много умело, но и доста шумно, аз се отпускам и всмуквам радостно дългите лентички.

— Наистина — казва ми господин Озу. — Не е ли фантастично? Котаракът ви се казва Леон, моите котки Кити и Левин, и двамата обичаме Толстой и холандската живопис и живеем на едно и също място. Каква е вероятността това да се случи?

— Не трябваше да ми подарявате онова великолепно издание, нямаше нужда.

— Скъпа госпожо — казва той, — зарадвахте ли се?

— Да — казвам аз, — много се зарадвах, но и малко се уплаших. Знаете ли, държа да бъда дискретна, не искам хората в кооперацията да разберат…

— … каква сте? — допълва той. — Но защо?

— Не обичам неприятностите. Никой не иска портиерка с претенции.

— Претенции ли? Но вие нямате претенции, а вкусове, познания, качества!

— Обаче съм портиерка! Освен това нямам образование, не съм от същия свят.

— Хубава работа! — казва господин Озу точно като Мануела, повярвайте ми, и това ме разсмива.

Той повдига въпросително вежда.

— Това е любимият израз на най-добрата ми приятелка — обяснявам аз.

— И какво казва най-добрата ви приятелка за вашата… дискретност?

Бога ми, не знам.

— Вие я познавате, казва се Мануела.

— А, госпожа Лопес ли? — казва той. — Тя ли е приятелката ви?

— Тя е единствената ми приятелка.

— Тя е голяма дама — казва господин Озу, — истинска аристократка. Виждате ли, не само вие опровергавате социалните норми. Какво лошо има? Та ние живеем в XXI век, по дяволите!

— Какви бяха родителите ви? — питам аз, леко ядосана от толкова малко съобразителност.

Може би господин Озу си въобразява, че привилегиите са изчезнали със Зола.

— Баща ми беше дипломат. Не познавам майка ми, починала е малко след раждането ми.

— Съжалявам.

Той прави жест с ръка, който означава: било е толкова отдавна.

Продължавам мисълта си.

— Вие сте син на дипломат, аз съм дъщеря на бедни селяни. Дори е немислимо, че вечерям у вас.

— Все пак — казва той — сега вие вечеряте тук.

И добавя с много мила усмивка:

— И ми оказвате голяма чест.

После разговорът продължава все така добродушно и естествено. Говорим последователно: за Ясуджиро Озу (далечен роднина), за Толстой и Левин, които косят ливадата със селяните, за изгнанието и несломимостта на културите и много други теми, които въодушевено и в безпорядък обсъждаме, наслаждавайки се на последните аршини макарони и най-вече на невероятната еднаквост на нашия начин на мислене.

Идва момент, когато господин Озу казва:

— Бих желал да ме наричате Какуро, все пак това е само мое име. Ще се разсърдите ли, ако ви казвам Рьоне?

— Ни най-малко — казвам аз и наистина го мисля.

Откъде у мен тази внезапна лекота в общуването?

Сакето, което приятно размеква мозъка ми, прави този въпрос ужасно неналожителен.

— Знаете ли какво е азуки? — пита Какуро.

— Хълмовете на Киото — усмихвам се аз на този далечен спомен.

— Какво — пита той.

— Хълмовете на Киото имат цвета на азуки — казвам аз, опитвайки се все пак да говоря ясно.

— Това е от някакъв филм, нали?

— Да, от Сестрите Мунаката, съвсем накрая.

— О, гледал съм го много отдавна, но не си спомням добре.

— Не помните ли камелията върху мъха на храма?

— Не, нищо не помня. Но вие ме накарахте да пожелая пак да го видя. Имате ли нещо против да го гледаме някой ден?

— Имам касетата и още не съм я върнала.

— Може би този уикенд.

— Имате ли видео?

— Да — усмихва се той.

— В такъв случай може. Но ще ви предложа следното: ще гледаме филма в неделя следобед и аз ще донеса сладкиши за чая.

— Съгласен — отговаря Какуро.

И вечерта напредва, докато ние продължаваме да говорим, без да се интересуваме от логиката и времето, като сърбаме безконечно билков чай със странен вкус на водорасли. Нищо чудно, че трябва отново да се срещна със снежнобялата тоалетна чиния и слънчевия мокет. Избирам копчето с един лотос — вече съм наясно — и понасям атаката на Comfutatis със спокойствието на великите посветени. Стъписващото и великолепното с Какуро Озу е, че той съчетава младежки възторг и наивност с вниманието и добронамереността на голям мъдрец. Не съм срещала такова отношение към света; струва ми се, че той го разглежда със снизхождение и любопитство, докато хората, които познавам, го възприемат с недоверие и любезност (Мануела), наивност и добродушие (Олимп) или арогантност и жестокост (останалият свят). Смесицата от желание, прозорливост и великодушие представлява необичаен и превъзходен коктейл.

И после погледът ми се спира на часовника ми.

Часът е три.

Скачам.

— Господи, видяхте ли колко е часът?

Той поглежда часовника си, после ме поглежда тревожно.

— Забравих, че утре сте на работа. Аз съм пенсионер, вече нямам такива грижи. Ще се справите ли?

— Да, разбира се, но все пак трябва да поспя малко.

Премълчавам факта, че въпреки напредналата си възраст и макар да е известно, че възрастните хора спят малко, ми е нужен най-малко осемчасов сън, за да мога да възприемам света с разсъдъка си.

— До неделя — казва ми Какуро на вратата на апартамента си.

— Сърдечно благодаря — казвам аз, — прекарах една много хубава вечер, за което съм ви признателна.

— Аз трябва да ви благодаря — казва той, — отдавна не съм се смял така, нито съм разговарял толкова приятно. Да ви изпратя ли до вкъщи?

— Не — казвам аз. — Няма нужда.

Винаги има някой потенциален Палиер, който броди по стълбището.

— Тогава до неделя — казвам аз, — а може би ще се срещнем и преди това.

— Мерси, Рьоне — казва той още един път с широка младежка усмивка.

Когато затварям собствената си врата и се облягам на нея, виждам Леон, който хърка като сапьор във фотьойла пред телевизора, и установявам немислимото: за първи път в живота си имам приятел.