Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (57)

Дневник за движението в света №6

Гащи или ван Гог?

Днес с мама отидохме на разпродажбите по улица „Сент Оноре“. Истински ад. Пред някои магазини имаше опашка. Мисля, че сте наясно какъв тип магазини има по улица „Сент Оноре“: да проявиш такава настойчивост само за да купиш с намаление шалчета или ръкавици, които въпреки това струват колкото един ван Гог, е направо стъписващо. Но съответните дами го вършат с яростна страст. И дори понякога с известна липса на елегантност.

Аз все пак не мога изцяло да се оплача от деня си, защото успях да видя едно много интересно макар и, уви, съвсем неестетично движение. Но в замяна на това много силно, уверявам ви. И забавно. Или трагично, не знам точно. Откакто започнах този дневник, всъщност доста написах. Бях тръгнала от мисълта да открия хармонията на движението в света и стигнах до изискани дами, които се бият за дантелени гащи. Вярно, че поначало не вярвах много-много на хармонията, та реших поне малко да се позабавлявам…

Ето и историята: с мама влязохме в бутик за фино бельо, фино бельо звучи интересно. Ако не е фино, то какво е? Грубо бельо? Всъщност това означава секси бельо: в такъв бутик няма да намерите хубавите стари памучни кюлоти на бабите ви. Но тъй като става дума за улица „Сент Оноре“, очевидно става дума за луксозно секси бельо, украсено с ръчно плетена дантела, копринени прашки и кашмирени нощнички. Не чакахме на опашка, за да влезем, затова пък вътре беше страшна тъпканица. Стори ми се, че влизам в центрофуга. Като капак на всичко мама веднага се прехласна, докато ровеше в бельо със съмнителен цвят (черно и червено или петроленосиньо). Чудех се къде да се скатая, докато тя си намери (минимална надежда) пижама от полар, и се промъкнах зад пробните. Не бях сама: имаше един мъж, единственият мъж, с нещастното изражение на Нептун, неуспял да нацели задника на Атина. Това е гадният план: „Обичам те, скъпа“. Клетникът е замъкнат на закачлив сеанс за проба на луксозно бельо и се оказва на вражеска територия с трийсет женски, изпаднали в транс, които го настъпват и гледат убийствено, където и да опита да паркира неудобната си мъжка каросерия. А през това време нежната му приятелка се превръща в отмъстителна фурия, готова да убие заради едни пембени боксерки.

Поглеждам го със симпатия и той ми отвръща с поглед на преследвано животно. От моето място виждам целия магазин и мама, която е зяпнала някакъв много, много малък сутиен с бяла дантела (това как да е), но и с много големи морави цветя. Майка ми е на четирийсет и пет години и има няколко кила в повече, но голямото мораво цвете не я плаши; обратно, простотата и шикът на гладкото бежово я парализират от ужас. Та значи мама издърпва с мъка от стойката мъничкия сутиен на цветя, който й изглежда по мярка, и сграбчва съответните гащи, закачени на третия ред отдолу. Тя дърпа старателно, но изведнъж бърчи вежди, защото от другия край на гащите друга дама също дърпа и бърчи вежди. Те се гледат, гледат стойката, установяват, че гащите са последните, останали от дългата утринна разпродажба, и се готвят за битката, като си изпращат взаимно сатанински усмивки.

И ето началото на интересното движение: гащи за сто и трийсет евро, които представляват няколко сантиметра много фина дантела. Следователно дамите трябва да се усмихват една на друга, но да държат здраво гащите и да ги дърпат, без да ги скъсат. Казвам ви направо: ако в нашия свят законите на физиката са постоянни, то това не е възможно. След няколко секунди безполезни опити дамите казват „амин“ на Нютон, но не се отказват. Трябва да продължат борбата с други средства, т.е. с дипломация (един от любимите цитати на татко). И ето следващото интересно движение: трябва да се преструваш, че уж не знаеш, че дърпаш силно гащите, и да се правиш, че ги искаш любезно с думи. И ето, че мама и другата дама внезапно остават без дясна ръка, тази, която държи гащите. Тя сякаш не съществува, сякаш мама и дамата спокойно говорят за някакви гащи, които продължават да висят на стойката и никой не иска да си присвои насилствено. Къде е дясната ми ръка? Фърр. Изчезнала е! Няма я! Дайте път на дипломацията!

Както всички знаят, дипломацията пропада винаги, когато съотношението на силите е уравновесено. Никога по-силният няма да приеме дипломатичните предложения на другия. Ето защо преговорите, които са започнали в унисон с фразата „О, мисля, че бях по-бърза от вас“, не водят доникъде. Когато стигам до мама, те са на „Няма да ги пусна“, като и двете воюващи страни са еднакво убедителни.

Очевидно мама загуби: когато застанах до нея, тя си спомни, че е почтена майка на семейство и че няма как да забие лявата си ръка в лицето на другата, без да загуби достойнството си пред мен. Възвърна подвижността на дясната си ръка и пусна гащите. Резултат от покупките: едната дама си тръгна със сутиена, другата с гащите. На вечеря настроението на мама беше убийствено. Когато татко я попита какво има, тя отговори: „Като депутат трябва да бъдеш по-внимателен към упадъка на възпитанието и липсата на учтивост“.

Но да се върнем на интересното движение: две дами, напълно здрави психически, изведнъж забравят за една част от тялото си. Странна гледка, сякаш има разрив в реалността, черна дупка, която се отваря в пространството и времето като в истински научно-фантастичен роман. Негативно движение, един вид антижест.

И си казах: след като човек може да се преструва, че не знае за съществуването на дясната си ръка, може ли да се преструва, че не познава и нещо друго? Може ли да има негативно сърце, антидуша?