Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (16)

9
Червения октомври

На Коледа 1989-а Люсиен беше много болен. Макар да не знаехме още кога ще настъпи смъртта, бяхме свързани с нейната неизбежност, това беше невидимата нишка, която стягаше душите ни и ни свързваше един с друг. Когато болестта влезе в нечий дом, тя не само овладява нечие тяло, но изтъкава между сърцата мрачен покров, който погребва надеждата. Подобно на паяжина, зазиждаща нашите планове и дъх, болестта ден след ден поглъщаше живота ни. Когато идвах отвън, имах чувството, че прониквам в гробница, и през цялото време ми беше студено. Нищо не можеше да прогони този студ и през последните дни, когато спях до Люсиен, ми се струваше, че тялото му всмуква цялата топлина, която моето беше поело от другаде.

Болестта, диагностицирана през пролетта на 1988-а, го разяждаше в продължение на деветнайсет месеца, докато го отнесе на Бъдни вечер. Старата госпожа Мьорис организира събирането на пари от обитателите на дома и един красив венец с панделка без надпис бе доставен в портиерната. Тя единствена дойде на погребението. Беше набожна жена, студена и надменна, но в суровите й и резки обноски имаше нещо искрено и когато една година след Люсиен тя също умря, си помислих, че беше добра жена и ще ми липсва, въпреки че за петнайсет години бяхме разменили само няколко думи.

— До последно тровеше живота на снаха си. Лека й пръст, беше свята жена — добави вместо надгробно слово Мануела, която питаеше към госпожа Мьорис омраза, достойна за перото на Расин.

Освен Корнелия Мьорис с нейните воалетки и броеници, никой не възприе болестта на Люсиен като нещо важно. Богатите си мислят, че бедните — може би защото животът им е лишен от кислорода на парите и връзките — изпитват човешките чувства с по-малка сила и с по-голямо равнодушие. След като бяхме портиери, изглеждаше като нещо общоприето, че смъртта за нас е в реда на нещата, докато за богатите тя навлича одеянията на несправедливостта и драмата. Портиер, който умира, е само малка празнота в хода на всекидневието, биологична даденост, несвързана с никаква трагедия, а за собствениците, които всекидневно го срещаха по стълбите или пред портиерната, Люсиен беше небитие, завърнало се в нищото, от което никога не беше излизал. Скот, който поради това че водеше полуживот без блясък и показност, несъмнено изпитваше в часа на смъртта си полубунт. Мисълта, че като всеки човек и ние можем да изпитваме адска болка и че със сковано от ярост сърце, докато страданието опустошава живота ни, се разпадаме вътрешно от страха и ужаса, които смъртта събужда у всекиго, не минаваше през ума на обитателите.

Една сутрин, три седмици преди Коледа, когато се върнах от пазар с чанта препълнена с ряпа и бял дроб за котката, заварих Люсиен облечен за излизане. Дори си беше сложил шала и ме очакваше. След немощните движения на един мъж, когото преходът от стаята до кухнята лишаваше от сили и покриваше с ужасяваща бледност, след седмици, през които той никога не сваляше пижамата си, превърнала се в моите очи в костюм на смъртта, аз едва не припаднах, като го видях на крака с блеснали очи и закачливо изражение, с вдигната яка на зимното палто, достигаща до необичайно розовите му бузи.

— Люсиен — извиках аз и понечих да се приближа, да го придържа, да го сложа да седне, да го съблека, знам ли какво още — всички непознати жестове, на които болестта ме беше научила и които в последно време бяха единствените, които умеех да правя. Щях да оставя чантата си, да го прегърна, да го притисна до себе си, да го нося и кой знае какво още, но със затаен дъх и със странното усещане, че сърцето ми се разширява, не го сторих.

— Нямаме време — каза ми Люсиен, — прожекцията е от един часа.

В топлината на залата, готова да се разплача и щастлива както никога в живота ми, аз държах топлата му ръка за първи път от месеци насам. Знаех, че някакъв неочакван прилив на енергия го беше извадил от леглото и му беше дал силата да се облече, желанието да излезе и да сподели с мен още веднъж това съпружеско удоволствие, но знаех също така, че това беше знак, че му остава малко време, Божията милост, предшестваща смъртта, но това не ме интересуваше, исках само да се възползвам, да се насладя на тези спасени от игото на болестта мигове, на топлата му ръка в моята и на сладостните тръпки, които чувствахме и двамата, защото, слава Богу, и двамата можехме да споделим възторга си от филма.

Мисля, че умря веднага след това. Тялото му се бори още три седмици, но духът му си беше отишъл след края на прожекцията, защото знаеше, че така е по-добре, защото ми беше казал сбогом в тъмната зала без болезнени съжаления, защото така бе намерил покой, доверявайки се на онова, което си бяхме казали безмълвно, гледайки заедно светлия екран, където се случваше една история.

Приех го.

На лов за Червения октомври беше филмът на последната ни прегръдка. Ако искате да разберете изкуството на разказа, вижте го: питам се защо Университетът упорито преподава повествователните принципи с помощта на Проп, Гремас и други светила, вместо да инвестира в кинозала. Завръзка, интрига, актанти, перипетии, търсене, герой и други допълнителни персонажи. Нужен ви е само един Шон Конъри в униформа на руски подводничар и няколко добре разположени самолетоносача.

Та както вече казах, тази сутрин научих от Франс Интер, че контаминацията на моите стремежи към легитимна култура от интереса към нелегитимната култура не била стигмат за моя низш произход и за самотния ми подстъп към духовното просвещение, а съвременна характеристика на господстващите интелектуални класи. Как го научих ли? От устата на един социолог, за когото много бих искала да разбера дали той самият би искал да узнае, че една портиерка с чехли „Шол“ току-що го е превърнала в свещена икона. Изучавайки културните практики на интелектуалците, които в миналото са плували във водите на висшето образование от изгрев до заник слънце, а понастоящем са се превърнали в полюси на синкретизма и безвъзвратно са размили границата между истинската и псевдокултурата, той описваше някакъв притежател на научна степен по класически езици, който някога щял да слуша Бах, да чете Мориак и да гледа студийни филми, а днес слуша Хендел и МС Солаар^[1], чете Флобер и Джон Льо Каре и отива да види последния филм на Висконти и последното хард порно, като яде хамбургери на обед и сашими на вечеря.

Винаги е много смущаващо да откриеш, че нещо, което смяташ за белег на своята собствена неповторимост, е всъщност характеристика на цяла социална група. Смущаващо и даже обидно. Откритието, че аз, Рьоне, на петдесет и четири години, самоука портиерка, въпреки затвора на съответната портиерна, въпреки изолацията, която би трябвало да ме предпази от недъзите на масата, въпреки тази срамна карантина, непознаваща еволюцията на широкия свят, която съм си самоналожила, та значи аз, Рьоне, съм пример за същата трансформация, вълнуваща съвременните елити, съставени от малки Палиеровци, завършващи подготвителните класове за големите училища, четящи Маркс и групово гледащи с тайфите си Терминатор, или от малки Бадоазки, следващи право в Асас и подсмърчащи пред Любов от пръв поглед в Нотинг Хил, е истински шок, от който едва ли ще се възстановя. Защото за онзи, който следи хронологията, е напълно ясно, че не подражавам в еклектичните си упражнения на тези младоци, а отдавна съм ги изпреварила.

Рьоне, предтеча на съвременните елити.

— Добре де, защо пък не — си казвам аз и вадя от кошницата парчето телешки дроб за котката, след което измъквам най-отдолу, увити в безличен найлонов плик, две малки филета от барбун, които имам намерение да мариновам и после да опека в лимонов сос, подправен с кориандър.

И именно тогава се случва нещото.