Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (67)

Дълбока мисъл №14

Иди в „Анжелина“,

за да разбереш

защо подпалват колите

Днес се случи нещо много интересно! Отидох при госпожа Мишел да я помоля да донесе вкъщи една пратка по куриер за Коломб веднага щом я получи. Всъщност става дума за черновата на магистърската й работа за Уилям Окам, която научният й ръководител трябва да прочете и да й върне с бележки. Най-смешното е, че госпожа Мишел изгонила Коломб, защото позвънила в портиерната в седем часа сутринта, за да я помоли да й донесе пратката. Госпожа Мишел вероятно я беше нахокала (портиерната отваря в осем часа), защото Коломб се втурна като фурия в апартамента, крещейки, че портиерката е дърта скапанячка, която се смята за кой знае какво, ама така де! Мама внезапно се сети, че е така, в развитите и цивилизовани страни не безпокоят портиерите, когато им скимне (можеше да си го спомни преди Коломб да слезе), но това не успокои сестра ми и тя продължи да кряка, че като е сбъркала разписанието, това не значи, че тая дъртофелница има право да й тръшка вратата под носа. Мама я остави да си вика. Ако Коломб беше моя дъщеря (да ме пази Дарвин!), щях да й шибна два шамара.

След десет минути Коломб дойде при мен със захаросаната си усмивка. Е това вече не мога да го търпя! Предпочитам да ми крещи. „Палома, пиленце, искаш ли да ми направиш голяма услуга?“, започна да гугука тя. „Не“, отговорих аз. Тя вдъхна дълбоко, съжалявайки, че не съм личната й робиня, тогава можеше да нареди да ме набият с камшици, щеше да се почувства много по-добре — как ме нервира тази сополанка. „При условие че сключим договор“, добавих аз. „Ама ти дори не знаеш за какво ще те помоля“, отговори тя презрително. „Да отида при госпожа Мишел“, рекох аз. Тя зяпна с уста. Понеже постоянно си повтаря, че съм малоумна, вече го вярва. „Окей, ако не пускаш музика в стаята си един месец“. „Една седмица“, каза Коломб. „Тогава няма да ида“, казах аз. „Окей — рече Коломб, — иди при дъртата вещица и й кажи да ми донесе пратката от Мариан, щом я доставят“. И си излезе, като затръшна вратата.

Та значи отидох при госпожа Мишел и тя ме покани да пием чай.

За момента я изучавам. Почти нищо не казах. Тя ме погледна странно, сякаш ме виждаше за първи път. Не ми каза нищо за Коломб. Ако беше истинска портиерка, щеше да каже нещо от рода на: „Добре, ама сестра ви хич да не си мисли, че всичко й е позволено“. Вместо това тя ми предложи чаша чай и говори с мен много учтиво като с възрастна.

В портиерната телевизорът работеше. Тя не го гледаше. Даваха репортаж за младежите, които палят колите в предградията. Като го гледах, си помислих: какво може да накара един младеж да подпали кола? Какво става в главата му? А после ми хрумна следната мисъл: ами аз? Защо искам да подпаля апартамента? Журналистите говорят за безработицата и бедността, а аз за егоизма и лицемерието на семейството ми. Винаги е имало безработица и мизерия и лайняни семейства. Обаче хората все пак не подпалват колите и апартаментите всяка сутрин! Казах си, че в крайна сметка това са лъжливи причини. Защо някой подпалва кола? Защо искам да подпаля апартамента?

Не намерих отговор на въпроса си, докато не отидох на пазар с леля Елен, сестрата на мама, и братовчедка ми Софи. Всъщност трябваше да купим подарък за рождения ден на мама, който ще празнуваме другата седмица. Казахме, че отиваме в музея Дапер^[1], а всъщност обиколихме мебелните магазини във втори и трети район. Имахме намерение да купим поставка за чадъри, както и моя подарък.

Намирането на поставката беше безкрайно. Отне ни три часа, а според мен всички, които разгледахме, бяха абсолютно подобни — или тъпи цилиндри, или някакви джаджи от ковано желязо, пунтиращи антики. Всичките безумно скъпи. Не ви ли става нещо, като разберете, че една поставка за чадъри струва около двеста и осемдесет евро? Обаче Елен плати точно толкова за нещо претенциозно от „състарена“ кожа (състарена, виж ми окото, изтъркана с телена четка, това да) с груби шевове, тип самар, като че ли живеем в конюшня. От един азиатски магазин аз пък купих на мама малка черна лакирана кутийка за приспивателни. Трийсет евро. И това ми се видя скъпо, но леля Елен ме попита дали не искам да прибавя още нещо, понеже подаръкът ми не бил кой знае какво. Мъжът на леля Елен е гастроентеролог и ви уверявам, че гастроентеролозите не са най-бедните измежду лекарите… Но аз обичам леля Елен и Клод, защото те са… ами не знам точно как да кажа… чистосърдечни. Изглеждат доволни от живота си и не се мъчат да се правят на по-различни от това, което са. И имат Софи. Братовчедка ми Софи има генетично увреждане — тризомизъм. Не съм от онези, дето се прехласват пред тризомичните деца, както изисква добрият тон в нашето семейство (дори Коломб го прави). Клишето е следното: те са с увреждания, но са толкова мили, толкова обичливи, толкова вълнуващи! Лично за мен присъствието на Софи е по-скоро неприятно: лигите й текат, крещи, цупи се, капризничи и нищо не разбира. Но това не означава, че не одобрявам Елен и Клод. Те самите казват, че с нея е трудно, и е истинско мъчение да имаш такова дете, но я обичат и се занимават много добре с нея. Това плюс техният открит характер е причина да ги обичам. Като видите майка ми как се прави на уверена модерна жена или пък Жасент Розен, която го раздава буржоазка-още-от-люлката, Елен, която не се преструва на нищо и е доволна от онова, което има, ще ви се стори по-скоро симпатична.

С една дума, след цирка с поставката за чадъри отидохме да изядем по една паста и да пием какао в „Анжелина“, чайната на улица „Риволи“. Ще ми кажете, че няма нищо по-далечно от темата за младежите от предградията, които палят коли. Грешите! В „Анжелина“ видях нещо, което ми позволи да разбера и други неща. На една маса до нашата имаше двойка с бебе. Двойка бели мъж и жена с бебе азиатче, момченце, което се казваше Тео. Елен и те проявиха взаимна симпатия и поприказваха малко. Симпатизираха си като родители на по-различно дете и започнаха да разговарят. Научихме, че Тео е осиновен и бил на осемнайсет месеца, когато го довели от Тайланд, че родителите му загинали в цунамито, както и братята и сестрите му. Аз се оглеждах наоколо и си казвах: как ще живее? Не бяхме къде да е, а в „Анжелина“ — всички тези добре облечени хора ядяха претенциозно баснословно скъпи сладкиши и бяха тук само заради… ами заради значението на мястото, принадлежността към определен свят със свои вярвания, кодове, проекти, истории и прочее. Нещо символично, искам да кажа. Като пиеш чай в „Анжелина“, това означава, че си във Франция, в един богат, йерархизиран, рационален, картезиански, цивилизован свят. Какво ще прави малкият Тео? Прекарал е първите месеци от живота си в рибарско село в Тайланд, в ориенталски свят с други ценности и емоции, в който символичната принадлежност може би се проявява на празника на селото, когато честват бога на дъжда и децата вярват във вълшебства. И ето го във Франция, в Париж, в „Анжелина“, потопен без преход в друга култура и в съвсем друга ситуация — от Азия в Европа, от света на бедните в света на богатите.

И тогава внезапно си казах: може би по-късно Тео ще има желание да пали коли. Защото това е израз на гняв и фрустрация и вероятно най-големият гняв и най-голямата фрустрация не са безработицата и мизерията, нито липсата на бъдеще, а чувството, че нямаш култура, защото си разпънат между неразбираеми култури и символи. Как да съществуваш, когато не знаеш къде си? Ако трябва едновременно да приемеш културата на тайландските рибари и на големите парижки буржоа? На синове на имигранти и на деца на стара консервативна нация. Тогава подпалваш колите, защото когато нямаш култура, преставаш да си цивилизовано животно и ставаш див звяр. А дивият звяр подпалва, убива, граби.

Знам, че не е много дълбоко, но след това все пак ми хрумна дълбока мисъл, когато се попитах: а какъв е моят културен проблем? И аз ли съм разкъсана между несъвместими вярвания? И аз ли съм див звяр?

Изведнъж нещо ми просветна: спомних си налудничавите грижи на мама за цветята, фобиите на Коломб, притеснението на татко, че баба е в старчески дом, и куп подобни факти. Мама вярва, че може да прогони злата съдба, като пръска с пулверизатора, Коломб, че може да превъзмогне тревогата, като си мие ръцете, а татко вярва, че е лош син и ще бъде наказан, задето е изоставил майка си — в крайна сметка те също имат магически вярвания, вярвания на първобитни хора, но противно на тайландските рибари, не могат да ги поемат, понеже са образовани-богати-французи-картезианци.

А аз съм може би най-голямата жертва на това противоречие, защото по неизвестна причина съм свръхчувствителна към всичко нехармонично, сякаш имам абсолютен слух за дисонанса и фалшивите ноти… И ето че не откривам себе си в нито едно вярване, в нито една от тези непоследователни семейни култури.

Вероятно аз съм симптом на семейното противоречие и следователно трябва да изчезна, за да може семейството да се чувства добре.