Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (27)

Дълбока мисъл №7

Да градиш

живееш

умираш

това са следствия

Колкото повече минава времето, толкова по-решена съм да подпаля всичко тук. Да не говоря за самоубийството. Ще обясня: татко ме скастри, защото поправих един от гостите му, който каза нещо невярно. Всъщност става дума за бащата на Тиберий. Тиберий е гадже на сестра ми. И той учи във висшето педагогическо училище като нея, само че математика. Като си помисля, че това се нарича „елит“… Единствената разлика между Коломб, Тиберий, състудентите им и някоя тайфа „младежи от народа“ е, че сестра ми и нейните приятели са по-тъпи. Пият, пушат, говорят на жаргон и разменят изречения от типа на: „Оланд прееба Фабиус^[1] със своя референдум, видяхте ли го, тоя пич е истински килър“ (автентично). Или пък: „Всички НР (научни ръководители), назначени през последните две години, са фашаги, десницата пречи, не трябва да се офлянкваш с научния си ръководител“ (датирано от вчера). Едно стъпало по-долу и имаме следното: „Блондинката, дето я кьори Ж.В., следва английски. Какво искаш от блондинка“ (също от вчера)? И още едно ниво по-ниско: „Лекцията на Мариан беше гола вода, когато каза, че съществуването не е първичен атрибут на Бога“ (пак вчера, след приключването на досието с блондинката от английска филология). Какво да си мисля за всичко това? Но ето и върха (почти дословно): „Като сме атеисти, да не би да не разбираме силата на метафизичната онтология. Ами да, важна е силата на концепциите, а не истината. А Мариан, това гадно кюре, се справя доста добре, копелето, хм, това успокоява“.

Белите перли.

Посипали ръкавите ми,

Когато с още пълно сърце се разделяхме,

Отнасям

За спомен от вас.

Кокиншу

Сложих си от жълтите тапи за уши на мама и четох хайку в Антология на класическата японска поезия на татко, за да не слушам идиотските им разговори. После Тиберий и Коломб останаха сами и нарочно издаваха отвратителни звуци, макар да знаеха, че ги чувам. Като капак на всичко Тиберий остана за вечеря, защото мама беше поканила родителите му. Бащата на Тиберий е кинопродуцент, майка му има художествена галерия на брега на Сена. Коломб е направо луда по родителите на Тиберий, ще ходи с тях във Венеция следващия уикенд и, слава Богу, ще си остана на спокойствие три дни.

Та на вечеря бащата на Тиберий каза: „Как така, нима не знаете «го», тази фантастична японска игра? В момента снимаме една адаптация на романа на Са Шан Момичето, което играеше «го», това е стра-х-отна игра, японски вариант на шаха. Още едно откритие, което дължим на японците, стра-х-отно е, уверявам ви!“. И започна да обяснява правилата на го. Говореше врели-некипели. Първо на първо, китайците са измислили го. Знам го, защото четох култовата манга за го. Нарича се Хикару Но Го. И второ на второ, го не е японски вариант на шаха. Като изключим факта, че се играе на дъска и че двама противници се противопоставят с черни и бели фигури, двете игри се различават като кучето от котката. В шаха трябва да убиеш, за да спечелиш. В го трябва да изградиш, за да живееш. И трето на трето, някои от правилата, които „господин бащата на кретена“ изложи, бяха неверни. Целта на играта не е да унищожиш другия, а да изградиш по-голяма територия. Според правилото за взимане на плочките имаш право да се „самоубиеш“, ако се наложи да вземеш камъчетата на противника, но никъде не се казва, че ти се забранява да отидеш в територия, където ще вземат камъчетата ти. И така нататък.

И когато „господин родих форункул“ каза: „Класирането на играчите започва с едно кю и после се стига до 30 кю, след което се преминава в данове: 1 дан, после втори и т.н.“, аз не можах да се сдържа и заявих: „Не е така, а обратно, започва се с 30 кю и се стига до 1“.

Но „господин извинете ме не знаех какво правя“ се заинати със злобно изражение: „Не, скъпа госпожице, убеден съм, че съм прав“. Кимнах отрицателно с глава, докато татко бърчеше вежди и ме гледаше. Най-лошото е, че ме спаси Тиберий. „Така е, татко, тя е права, най-силно е 1 кю“. Тиберий е математик, играе на шах и на го. Ненавиждам този факт. Красивите неща трябва да принадлежат на красиви хора. Но важното е, че бащата на Тиберий беше в грешка и след вечеря татко ядосано ми каза. „Ако си отваряш устата само за да правиш гостите ми за посмешище, по-добре си мълчи“. Какво трябваше да направя? Да си отварям устата като Коломб, за да кажа: „Програмата на театър «Амандие» ме стъписва“, макар че не е способна да изрецитира един стих от Расин, а какво остава да види красотата му. Да си отворя устата, за да кажа като мама: „Изглежда, миналогодишното биенале е разочаровало посетителите“, макар че би умряла за цветята си и би оставила целия Вермеер да изгори. Да си отворя устата, за да кажа като татко „Френското културно изключение е тънък парадокс“, което повтаря почти дословно казаното от него на предишните шестнайсет вечери. Да отворя уста, за да кажа като майката на Тиберий: „В Париж вече не можете да намерите добри магазини за сирене“, изказване, което не е в противоречие с нейната дълбока същност на търговка от Оверн. Като си помисля за го… Игра, чиято цел е да изградиш територия, не може да не бъде красива. Да, има етапи на двубой, но те са само средства за постигане на целта, за оцеляване на териториите ти. Най-голямото постижение на го е, че е доказано: за да спечелиш, трябва да живееш, но и да оставиш другия да живее. Много алчният губи партията — това е фина игра на равновесие, в която трябва да спечелиш предимство, без да смажеш другия. В крайна сметка животът и смъртта в нея са само следствие от едно добро или лошо изграждане. Така казва един от героите на Танигу-чи: живееш, умираш, това са само следствия. Това е поговорка за го и поговорка за живота.

Живееш, умираш — това са само следствия от това, което си изградил. Важното е да си градил добре. Именно затова си наложих ново ограничение. Ще престана да развалям, да разграждам, ще започна да градя. Дори от Коломб ще направя нещо положително. Важно е какво правиш в момента, в който умираш, а на 16 юни аз искам да умра, градейки.