Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (29)

17
Яребича трътка

Ана Артенс продава!

— Ана Артенс продава! — казвам на Леон.

— Не може да бъде — отговаря ми той, — или поне така ми се струва.

Живея тук от двайсет и седем години и никога досега нито един апартамент не е сменял семейството. Старата госпожа Мьорис отстъпи мястото на младата госпожа Мьорис и почти същото стана и с Бадоаз, Жос и Розен. Артенс дойдоха заедно с нас: в известен смисъл остаряхме заедно. Що се отнася до семейство Дьо Броли, те бяха тук от много отдавна и продължаваха да живеят в същия апартамент. Не знам на колко години е господин съветникът, но още като млад изглеждаше стар, поради което сега, макар и много стар, изглежда все още млад.

Значи, откакто съм портиерка, Ана Артенс ще бъде първата, която ще продаде имот, който ще смени собственика и името си. Странно защо, тази перспектива ме плаши. Нима толкова съм свикнала с това вечно повторение на същото, че перспективата за една все още хипотетична промяна, потапяйки ме в реката на времето, ми напомня неговото отминаване. Всеки ден живеем сякаш утре трябва да се родим и приятното статукво на дома на улица „Грьонел“ №7, повтаряйки всяка сутрин очевидността на непреходното, внезапно ми изглежда като островче, нападнато от бури.

Доста разстроена взимам пазарската количка и изоставяйки Леон, който леко похърква, се понасям с несигурна крачка към пазара. На ъгъла на улица „Грьонел“ и улица „Бак“ Жежен, невъзмутимият обитател на стари кашони, ме наблюдава както паяк — плячката си.

— Ей, лельо Мишел, пак ли сте си загубили котката? — подхвърля ми той и се смее.

Това поне не се променя. Жежен е клошар, който от години прекарва зимата тук, върху смачканите кашони. Напомня руски търговец от края на миналия век, облечен с вехт редингот, който, както и притежателят му, е преминал учудващо добре през годините.

— Трябва да отидете в общежитието — казвам му аз както винаги, — тази нощ ще бъде много студено.

— А, не — скимти той, — защо вие не отидете в общежитие? Тук ми е по-добре.

Аз отминавам, но обхваната от угризения, се връщам обратно при него.

— Исках да ви кажа… Господин Артенс почина тази сутрин.

— Критикът ли? — пита ме Жежен с внезапен блясък в очите и вдигайки глава като ловджийско куче, подушило яребича трътка.

— Да, критикът. Сърцето му не издържало.

— Брей, я виж ти, брей — повтаря Жежен, видимо развълнуван.

— Познавахте ли го? — питам аз, за да кажа нещо.

— Брей, я виж ти, я виж ти — продължава клошарят, — защо най-читавите първи си отиват!

— Добре си поживя — осмелявам се да кажа аз, изненадана от обрата в разговора.

— Лельо Мишел — отговаря ми Жежен, — няма вече такива като него. Я виж ти, ще ми липсва, честна дума.

— Даваше ли ви нещо, може би пари за Коледа?

Жежен ме гледа, подсмърча, изхрачва се в краката си.

— Нищо, за десет години не ми е дал пукната пара, какво си мислите? Е, така си е, беше човек с характер. Няма вече такива, няма.

Този кратък разговор ме смущава и докато обикалям из пазара, Жежен изпълва мислите ми. Никога не съм вярвала, че бедните са великодушни само защото са бедни и познават несправедливостите на живота. Но смятах, че ги свързва обща омраза към богатите. Жежен ме опровергава и ми съобщава следното: ако има нещо, което бедните презират, това са другите бедни.

Което всъщност не е никак безсмислено.

Бродя разсеяно из пазара, стигам до продавачите на сирене, купувам нарязан пармезан и едно хубаво парче сументрен.