Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (2)

2
Чудесата на Изкуството

Казвам се Рьоне. На петдесет и четири години съм. От двайсет и седем години съм портиерка в къщата на ул. „Грьонел“ №7, красив богаташки дом с вътрешен двор и градинар, разделен на осем свръхлуксозни апартамента, всеки от тях обитаван и с гигантски размери. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Не съм учила, винаги съм била бедна, невзрачна и незначителна. Живея сама с котарака си, голям и ленив мъжкар, чиято единствена особеност е, че лапите му вонят, когато се ядоса. И той, и аз не полагаме никакви усилия да се включим в хоровода на себеподобните си. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация, тоест явявам се едно от многото колелца на голямата всемирна илюзия, според която животът има смисъл и той може да бъде разгадан. И след като някъде е написано, че портиерките са стари, грозни и несговорчиви, на фронтона на същия този глупав небосвод е отбелязано с огнени букви, че въпросните портиерки имат големи лениви котараци, които дремят по цели дни върху възглавници с плетени на една кука калъфки.

Пак на същото място се казва, че портиерките гледат безкрайно телевизия, докато тлъстите котараци спят, и че входът на кооперацията трябва непременно да смърди на манджа, зелева чорба и фасул с наденички. Имам нечувания късмет да съм портиерка в елитно жилище. Беше ми така унизително да се принуждавам да готвя тези отвратителни ястия, но намесата на господин Дьо Броли, държавният съветник от първия етаж, намеса, вероятно представена от него на съпругата му като учтива, но непреклонна и която имаше за цел да прогони от общото ни съществуване тези плебейски миризми, бе за мен огромно облекчение, което прикривах доколкото можех под привидността на едно принудително подчинение.

Това беше преди двайсет и седем години. Оттогава ходя всеки ден в месарницата и купувам или парче шунка, или парче телешки дроб, които подпъхвам между пакета макарони и връзката моркови в пазарската си мрежа. Гордо демонстрирам тези бедняшки продукти, които обаче притежават ценното свойство да не миришат, защото съм бедната в богаташкия дом и трябва да захранвам не само клишето за себе си, но и котарака Леон, който дебелее именно от тези храни, уж предназначени за мен, тъпче се шумно с колбаси и макарони с масло, а това ми позволява, без смущаващи миризми и без никой да ме заподозре, да задоволя собствените си кулинарни склонности.

По-труден беше въпросът с телевизията. Докато бе жив мъжът ми, се справях, защото постоянството, с което той я гледаше, ми спестяваше тази мъка. Във входа на кооперацията се чуваха звуците на въпросния апарат и това беше достатъчно за непреходността на социалната йерархия. Но когато Люсиен умря, трябваше здравата да помисля как да поддържам привидността й. Докато беше жив, той ме отменяше в това несправедливо задължение, а като покойник ме лиши от своето безкултурие — необходима закрила от подозрителността на другите.

Решението дойде от едно не-копче.

Свързан с инфрачервен механизъм музикален звънец ме предупреждава за присъствието на хора във входа дори и ако съм далеч от тях и прави излишно наличието на копче, което трябва да се натисне, за да знам, че ме търсят. Защото в такива случаи си стоя в стаята в дъното, където прекарвам по-голямата част от свободното си време и защитена от шумовете и миризмите, наложени ми от моето обществено положение; мога да си живея както си искам, без да съм лишена от жизненоважните за всеки пазач сведения: кой влиза, кой излиза, с кого и в колко часа.

По този начин преминаващите през входа чуваха приглушени звуци, свидетелстващи за работещ телевизор, и по липса, а не от излишък на въображение, си представяха седнала пред телевизора портиерка. Аз пък, сгушена в леговището си, не чувах нищо, но знаех, че някой минава. Отивах в съседната стая и през прозореца срещу стълбището, скрита зад бяло перде, дискретно се осведомявах за идентичността на минаващото лице.

Появата на видеокасетите, а после и на божеството DVD, промени още по-радикално нещата по посока на моето блаженство. Тъй като е рядкост една портиерка да тръпне пред Смърт във Венеция, а от квартирата й да се чува Малер, посегнах на семейните спестявания, така трудно събирани, и си купих друг телевизор, който поставих в скривалището си. Докато телевизорът в портиерната блее, без да го чувам, глупости за тревопасни мозъци, аз се прехласвам със сълзи на очите пред чудесата на изкуството.