Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Élégance du hérisson, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Галина Меламед, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мюриел Барбери. Елегантността на таралежа
Френска. Първо издание
Превод: Галина Меламед
Редактор: Александра Велева
Редактор на издателството: Георги Борисов
Художник: Инна Павлова
Коректор: Венедикта Милчева
ИК Факел експрес, София, 2009
ISBN: 978–954–9772–67–8
Печатни коли 19
Формат 16/32/108
Цена 15 лв.
История
- — Добавяне
8
На малки блажени глътки
И после идва неделята.
В три часа следобед поемам към четвъртия етаж. Тъмносинята рокля ми е малко голяма — истински късмет в ден, когато ще се яде глутоф, — а сърцето ми се е свило като коте.
Между третия и четвъртия етаж се оказвам лице в лице със Сабин Палиер. От няколко дни, когато ме срещне, тя с явно неодобрение оглежда новата ми прическа. Нали оценявате, че съм се отказала да крия от света новия си външен вид. Но настойчивостта й ме смущава, колкото и да съм освободена. Неделната ни среща не нарушава правилото.
— Добър ден, госпожо — казвам аз и продължавам да изкачвам стълбите.
В отговор тя кимва, строго разглеждайки главата ми, и после, забелязвайки облеклото, спира като закована на стъпалото. Обзема ме паника, която смущава потоотделянето и заплашва роклята ми с позора на петна от пот под мишниците.
— Щом се качвате нагоре, дали ще можете да полеете цветята на площадката? — казва ми тя с отчаяние.
Трябва ли да й напомня, че е неделя?
— Това сладкиши ли са? — пита тя внезапно.
Нося на поднос творенията на Мануела, завити с тъмносиня коприна, и разбирам, че тъй като те прикриват роклята ми, госпожата е възмутена не от моите претенции в областта на облеклото, а от невъздържаната ми лакомия.
— Да, непредвидена доставка — казвам аз.
— Много добре, тъкмо ще полеете цветята — казва тя и продължава гневното си слизане.
Стигам до площадката на четвъртия етаж и звъня с мъка, защото нося и касетата, но Какуро отваря любезно и мигновено взима тежкия поднос.
— Охо! — казва той, — ама вие не се шегувате. Още отсега предчувствам удоволствието.
— Трябва да благодарите на Мануела — казвам аз, следвайки го в кухнята.
— Вярно ли? — пита той, освобождавайки кекса от пищната му синя копринена опаковка. — Тя е истинска перла.
Изведнъж си давам сметка, че се чува музика.
Тя не е силна и идва от невидими тонколони, които изпълват кухнята с приятни звуци.
Thy hand, lovest soul, darkness shades me,
On the bosom let me rest.
When I am laid in earth
May my wrongs create
No trouble in thy breast,
Remember me, remember me,
But ah! forget my fate.[1]
Това е Смъртта на Дидона от „Дидона и Еней“ от Пърсел. Ако искате моето мнение: най-хубавото певческо произведение на света. Не само е прекрасно, а е върховно поради невероятно плътната последователност на звуците, свързани от невидима сила и сякаш, различавайки се един от друг, преливащи се на границата на човешкия глас, почти в територията на животинското стенание — но с красота, която животинските викове никога не могат да постигнат, красота, родена от премахването на звуковата артикулация и на обичайното старание на човешкия език да разграничи звуковете.
Премахване на стъпките, претопяване на звуковете.
Изкуството е живот, но в друг ритъм.
— Хайде! — казва Какуро, който вече е подредил върху голям поднос чашите, чайника, захарницата и малки книжни салфетки. Следвам го в коридора и по негово указание отварям третата врата вляво.
— Имате ли видео? — бях попитала Какуро Озу.
— Да — беше отговорил той с тайнствена усмивка.
Третата врата вляво води към миниатюрна кинозала. Има голям бял екран, куп блестящи и тайнствени апарати, три реда с по пет истински стола от киносалон, тапицирани с тъмносиньо кадифе, продълговата ниска масичка пред първия ред и стени и таван, облицовани с тъмна коприна.
— Всъщност това ми беше професията — казва Какуро.
— Професията ли?
— Повече от трийсет години внасях в Европа най-новите уредби за луксозни фирми. Много доходоносна търговия — но най-вече ужасно забавна за човек като мене, който се въодушевява от електрониката.
Сядам на едно страшно удобно кресло и прожекцията започва.
Как да опиша огромната радост от този момент. Гледаме сестрите Мунаката на голям екран, в приятен полумрак, хапваме глутоф и пием горещ чай на малки блажени глътки. От време на време Какуро спира филма и коментираме безразборно камелиите върху мъха на храма и съдбата на хората, когато животът е много тежък. На два пъти отивам да поздравя моя приятел Моцарт и се връщам в залата като в топло и меко легло.
Миг извън времето и във времето… Кога за първи път изпитах това приятно отпускане, което е възможно само ако сте двама? Спокойствието, което изпитваме, когато сме сами, нашата самоувереност, родена от ведростта на самотата, няма нищо общо със съпричастието, съзерцанието и съзвучието, което изживяваме с другия, когато ни е съучастник… Кога за първи път изпитах този щастлив покой в присъствието на мъж?
Днес ми беше за първи път.