Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (32)

1
Безкрайно малък

Тази сутрин Жасент Розен ми представи новия собственик на апартамента на Артенс.

Нарича се Какуро Нещо си. Не чух много добре, защото госпожа Розен винаги говори сякаш има хлебарка в устата, а пък и вратата на асансьора се отвори точно в този момент, за да пропусне господин Палиер-баща с цялото му високомерие. Той сухо ни поздрави и се отдалечи с припряната си крачка на забързан индустриалец.

Новият е господин на около шейсет години, доста представителен и доста японец. Той е по-скоро дребен, с набръчкано, но добре очертано лице. От него се излъчва добронамереност, но аз долавям и голяма решителност, весел нрав и силна воля.

За момента, без да мигне, той търпи неразбираемото кудкудякане на Жасент Розен. Все едно кокошка пред огромна купчина зърно.

— Добър ден, госпожо — бяха първите му и единствени думи, произнесени без никакъв акцент.

Аз веднага се вмъкнах в костюма на малоумна портиерка. Става дума за нов обитател, когото силата на навика все още не е убедила в моята умствена некадърност. Следователно трябва да положа специални педагогически усилия. Ограничавам се с вяло повтаряне на „да“, „да“ в отговор на истеричните залпове на Жасент Розен.

— Ще покажете на господин Нещо си (Шу?) общите помещения.

— Ще можете ли да обясните на господин Нещо си (Пшу?) как се разпределя пощата?

— В петък ще дойдат дизайнери. Ще можете ли да ги приемете вместо господин Нещо си (Опшу?) между десет и десет и половина?

И т.н.

Господин Нещо си не проявява никакво нетърпение и учтиво чака, като ме гледа с мила усмивка. Смятам, че всичко преминава много добре. Трябва само да изчакам госпожа Розен да се умори и да се прибера в леговището си.

И изведнъж:

— Изтривалката пред вратата на Артенс не е почистена. Нали ще го имате на предвид?

Защо винаги комедията трябва да стане трагедия? Разбира се, случва се и аз да кажа нещо погрешно, въпреки че го използвам като оръжие.

— Инфаркта ли е? — бях попитала Шабро, за да отвлека вниманието му от необичайните ми обноски.

Не съм толкова чувствителна, че една малка грешка да ме накара да си загубя ума. Трябва да приемаме у другите това, което си позволяваме сами; освен това Жасент Розен и хлебарката й са родени в Бонди в панелен комплекс, където асансьорите не са особено чисти, и спрямо нея се отнасям със снизхождение, което не изпитвам към „госпожа ще можете ли запетайка да приберете“.

При все това ето я трагедията: аз трепнах, чувайки на предвид, точно когато и господин Нещо си трепна, и ние се спогледахме. След тази безкрайно малка частица от времето, когато, сигурна съм, ние бяхме братя по език в общото ни страдание, което чрез потрепването на телата показа смущението ни, господин Нещо си ме гледа по съвсем друг начин.

Погледът му е нащрек.

И ето, че ме заговаря.

— Познавахте ли Артенс? Казаха ми, че били необикновено семейство?

— Не — отговарям аз, внимавайки, — не ги познавах добре, приличаха на останалите семейства.

— О, те бяха щастливо семейство — казва госпожа Розен, която видимо се отегчава.

— Знаете ли, всички щастливи семейства си приличат — казвам аз, за да се измъкна, — няма какво да се каже за тях.

— Но всяко нещастно семейство е нещастно посвоему — казва той и ме гледа странно и изведнъж, макар за втори път, аз трепвам.

Тъй като нещастието никога не идва само̀, Леон избира точно този момент, за да се промуши между краката ни, като приятелски докосва крачолите на господин Нещо си.

— Имам две котки — казва ми той. — Ще ми кажете ли как се казва вашата?

— Леон — отговаря вместо мен Жасент, като прекратява по този начин разговора, улавя господина под ръка и като ми благодари, без да ме погледне, го повежда към асансьора. Безкрайно внимателно той поставя длан върху ръката й и я задържа за миг.

— Благодаря, госпожо — казва ми той и се оставя да бъде отнесен от своето властно пернато.