Мюриел Барбери
Елегантността на таралежа (21)

Дълбока мисъл №6

Кажи ми

какво пиеш,

какво четеш

на закуска

за да узная,

кой си

Всяка сутрин на закуска татко пие кафе и чете вестник. Всъщност няколко вестника: „Льо Монд“, „Фигаро“, „Либерасион“ и един път седмично „Експрес“, „Лез еко“, „Тайм магазин“ и „Курие Интернасионал“. Но аз много добре виждам, че най-голямо удоволствие му доставя първата чаша кафе с „Льо Монд“ пред него. Потъва в четене за половин час. За да се наслади на този половин час, той наистина трябва да стане много рано, защото дните му са запълнени. Но всяка сутрин, дори ако е имал нощна сесия и е спал само два часа, той става в шест часа и чете вестника си, пиейки силно кафе. По този начин татко се изгражда всеки ден. Казвам „изгражда“, защото мисля, че става дума за ново изграждане, като че ли през нощта всичко е било изпепелено и трябва да се започне от нулата. Ето така живее човек в нашия свят: трябва непрекъснато да изграждаш отново своята идентичност на възрастен, тази нестабилна, крехка и ефимерна конструкция, която прикрива отчаянието и която, когато си сам пред огледалото, ти разказва лъжата. Лъжата, в която имаш нужда да вярваш. За татко вестникът и кафето са вълшебните пръчици, които го превръщат във важен човек. Както тиквата става колесница. Отбележете, че това му доставя голямо удоволствие: никога не е толкова спокоен и отпуснат както с кафето си в шест часа. Но на каква цена! Каква цена се плаща, когато животът ти е фалшив! Когато маските падат, защото настъпва криза — а при смъртните тя настъпва винаги — истината е ужасна! Например господин Артенс, кулинарният критик от шестия етаж, който е на смъртно легло. Тази сутрин мама се върна от пазар, влезе като торнадо и от антрето извика на аудиторията: Пиер Артенс умира! Аудиторията бяхме Конституция и аз. Излишно е да ви казвам, че ефектът беше нулев. Леко разрошената мама имаше разочарован вид. Затова пък когато татко се прибра вечерта, тя скочи отгоре му, за да съобщи новината. Татко се изненада: Сърцето ли? Ама как така бързо? — попита той.

Трябва да кажа, че господин Артенс е истински лош човек. Татко например е само хлапак, който се прави на досаден възрастен. Но Артенс е първокласен злобар. Като казвам „лош“, не подразбирам злонамерен, жесток или деспотичен, макар че донякъде е и това. Не, когато казвам наистина лош човек, имам предвид, че той до такава степен е унищожил всичко хубаво в себе си, че е като труп, макар и още жив. Защото истински лошите хора ненавиждат всички, но най-вече себе си. Не усещате ли, когато някой се ненавижда? Това го кара да изглежда мъртъв, въпреки че е жив, кара го да притъпява лошите, но и добрите чувства, за да не изпитва погнуса от това, което е.

Безспорно, Пиер Артенс беше истински лош човек. Казват, че бил папата на кулинарната критика и шампион в света на френската кухня. Това не ме учудва. Според мен френската кухня е жалка работа. Толкова талант, средства, ресурси за такъв задръстващ резултат… Сосове, пълнежи, сладкиши — може да ти се пръсне коремът! И ако това не е лош вкус… А когато не е тежко, е префърцунено донемайкъде: умираш от глад с три стилизирани репички и две миди Сен Жак в желе от водорасли в псевдо дзен чинии с келнери, които изглеждат весели като гробари. В събота отидохме в подобен много луксозен ресторант „Napoleon’s bar“. Беше семейна вечеря по случай рождения ден на Коломб. Която избра ястията с обичайното й изящество: претенциозни тъпотии с кестени, агнешко с подправки, дето не можеш да произнесеш имената, сабайон с Гран Марние (върхът на ужаса). Сабайонът е емблема на френската кухня: нещо, което изглежда уж леко, но те задушава. Лично аз не си поръчах ордьовър (ще ви спестя забележките на Коломб за противната ми анорексия) и после ядох за шейсет и три евро филета от барбун с къри (и пържени кубчета от тиквички и моркови под рибата), след това за трийсет и четири евро най-приличното, което открих в менюто — фондан от горчив шоколад. Ще ви кажа честно — на тази цена бих предпочела годишен абонамент в Макдоналдс. Кофти е, но поне не е претенциозно. Няма да ви занимавам с декорацията на залата и масата. Когато французите искат да се разграничат от любимия си ампир с вишневи завеси и куп позлати, избират стил болница. Седиш на столове „Льо Корбюзие“ („Корбю“, казва мама), ядеш в бели съдове с геометрична форма от времето на съветската бюрокрация, а в клозета си бършеш ръцете с кърпи, които са толкова фини, че нищо не попиват.

Не, това не е рафинираната простота. „Ама какво искаш да ядеш?“, попита Коломб с отчаяние, защото не успях да доям първия барбун. Не отговорих. Защото не знаех. Все пак съм още малко момиче. Обаче в мангите героите ядат по друг начин. Всичко изглежда просто, изискано, умерено, вкусно. Ядат както се гледа красива картина или както се пее в хор. Нито твърде много, нито недостатъчно умерено в добрия смисъл на думата. Може би се лъжа, но френската кухня ми изглежда стара и претенциозна, докато японската кухня не е… нито млада, нито стара. Вечна и божествена.

Та значи господин Артенс умира. Питам се какво е правел сутрин, за да влезе в ролята си на лош човек. Може би е пиел късо кафе, четейки конкуренцията, или пък е закусвал по американски с наденици и картофи соте. Какво правим сутрин? Татко чете вестник и пие кафе, мама пие кафе и разлиства каталози, Коломб пие кафе и слуша Франс Интер, а аз пия какао и чета манги. В този момент чета манги от Танигучи, гений, от когото научавам много неща за хората.

Вчера обаче попитах мама дали мога да пия чай. Баба пие черен чай на закуска, чай с бергамот. Макар и да не го намирам за кой знае какво, го предпочитам пред кафето, което е напитката на лошите. Но снощи в ресторанта мама поръча чай с жасмин и ми даде да опитам. Стори ми се толкова вкусен, толкова „мой“, че тази сутрин заявих, че вече ще пия само чай на закуска. Мама ме изгледа странно (с вида си „зле-смляно-сънотворно“) и каза — да, пиленце, вече си достатъчно голяма.

Чай и манги срещу кафе и вестник: изящество и очарование срещу жалката агресивност на играта на власт при възрастните.