Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prawiek i inne czasy, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Георги Кръстев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Мария (2014)
Издание
Олга Токарчук. Правек и други времена
Полска. Първо издание
Редактор: Емануил А. Видински
Коректор: Йорданка Михайлова
Графично оформление: Красимир Терзиев
ИК Алтера, София, 2008
Делта Ентертейнмънт ЕООД София 1000
ISBN: 978–954–9757–07–1
Предпечат: Айспейс Медия
Печат: Дедракс ООД, София
История
- — Добавяне
Времето на Аделка
Аделка слезе от автобуса от Келце на Пътя и имаше усещането, че се е събудила. Че е спала и е сънувала живота си в някакъв град, с някакви хора, сред разбъркани и неясни случки. Разтърси глава и видя пред себе си горската алея към Правек, липите от двете й страни, тъмната страна на Воденицата — всичко си беше на мястото.
Спря се и оправи чантата на рамото. Погледна италианските си пантофки и палтото от камилска вълна. Знаеше, че изглежда добре, като от списание, като от големия град. Тръгна напред, като балансираше на високи те токчета.
Когато излезе от гората, я удари огромното небе, което изведнъж се откри цялото. Беше забравила, че небето може да бъде толкова голямо, сякаш вместваше в себе си и други непознати светове. Никога не беше виждала такова небе в Келце.
Видя покрива на къщата и не повярва на очите си колко много се е разраснал бъзовият храст. Когато се приближи по-близо, за малко й замря сърцето — нямаше я къщата на леля Папугова. На мястото, където винаги стоеше, беше влязло небето.
Аделка отвори портичката и се спря пред къщата. Вратата и прозорците бяха затворени. Отиде на двора. Беше обрасъл с трева. Дотичаха до нея малки кокошчици лилипутки, цветни като пауни. Тогава й хрумна, че баща й и чичо й Изидор са умрели, а нея никой не я е уведомил и сега е пристигнала в празна къща с това свое палто от „Телимена“ и италиански токчета.
Остави куфара, запали цигара и тръгна през овощната градина натам, където някога стоеше къщата на леля Папугова.
— А, значи пушиш — чу изведнъж.
Инстинктивно хвърли цигарата на земята и усети в гърлото стария детски страх от баща си. Вдигна очи и го видя. Седеше на кухненска табуретка сред купчините развалини, които някога бяха къща на сестра му.
— Татко, какво правиш тук? — попита изумена.
— Наблюдавам къщата.
Не знаеше какво да каже. Гледаха се в мълчание.
Виждаше се, че не се беше бръснал от седмици. Брадата му сега беше съвсем бяла, сякаш на лицето на баща й беше паднала слана. Забеляза, че много е остарял през всичките тези години.
— Променила ли съм се? — попита.
— Остаряла си — отговори, като обърна поглед към къщата. — Както всички.
— Какво се е случило, татко? Къде е чичо Изидор? Никой ли не ти помага?
— Всички искат от мен пари и се стремят да завладеят къщата, сякаш вече не съм жив. А аз съм още жив. Защо не дойде за погребението на майка си?
Дланите на Аделка закопняха за цигара.
— Дойдох просто да ти кажа, че се справям. Завърших висше, работя. Имам вече голяма дъщеря.
— Защо не роди момче?
Отново почувства познатото стискане в гърлото и имаше впечатлението, че се е събудила за пореден път. Не съществува Келце, няма италиански токчета и палто от камилска вълна. Времето слиза надолу, като измит от река бряг, и се опитва да ги вземе и двамата в миналото.
— Ами защото не — каза.
— Всички имате момичета. Антош — две, Витек — една, близначките — по две, и сега ти. Всичко помня, всичко точно изчислявам и все още нямам внук. Разочарова ме.
Извади от джоба поредната цигара и я запали.
Баща й гледаше пламъка на запалката.
— А съпругът ти? — попита.
Аделка си дръпна и с облекчение изпусна кълбо дим.
— Нямам съпруг.
— Зарязал те е? — попита.
Тя се обърна и пое по посока на къщата.
— Почакай. Къщата е заключена. Тук е пълно с крадци и всякакви хулигани.
Бавно тръгна след нея. После извади от джоба връзка ключове. Тя гледаше как отваря ключалките, една, втора, трета. Ръцете му трепереха. С учудване забеляза, че е по-висока от него.
Последва го в кухнята и веднага усети познатата миризма на изстинала печка и прегоряло мляко. Дръпна си от нея като цигарен дим.
На масата стояха мръсни чинии, по които лениво се разхождаха мухи. Слънцето рисуваше на мушамата шарките на завесите.
— Татко, къде е Изидор?
— Изпратих го в старческия дом в Йешкотле. Беше вече стар и безсилен. Накрая умря. Всички ни чака същото.
Премести камара дрехи от стола и седна. Искаше й се да плаче. На токчетата й се бяха залепили буци пръст и суха трева.
— Няма какво да го жалиш. Осигуриха му грижи и прехрана. По-добре беше от мене. Аз трябва всичко да наглеждам, да се грижа за всяко нещо.
Тя стана и влезе в стаята. Несръчно се влачеше подире й и не сваляше очи от нея. Тя видя на масата купчина посивяло бельо: потници, наполеонки, гащи. На вестник лежеше мастило и печат с дървена дръжка. Взе чифт наполеонки и прочете неясно излезлия печат: „Павел Боски, Инспектор“.
— Крадат — каза той. — Свалят от простора дори наполеонките.
— Татко, ще остана тук малко с теб, ще поразчистя, ще направя сладкиш… — Аделка свали палтото и го закачи на стола.
Нави ръкавите на пуловера и започна да събира мръсните чаши от масата.
— Остави — гласът на Павел прозвуча неочаквано остро. — Не искам някой да ми се разпорежда тук. Справям се отлично.
Тя отиде на двора за куфара, а после слагаше на мръсната маса подаръци: кремава риза и вратовръзка за баща й, бонбониера и одеколон за Изидор. За момент задържа в ръка снимката на дъщеря си.
— Това е дъщеря ми. Искаш ли да я видиш?
Той взе фотографията в ръка и й хвърли поглед.
— Не прилича на никого. На колко е години?
— Деветнадесет.
— Какво си правила през това време?
Взе си въздух, защото й се струваше, че има много неща за казване, но изведнъж всичко й излетя от главата.
Павел взе мълчаливо подаръците и ги занесе в скрина в стаята. Зазвъня връзката ключове. Тя чуваше скърцането на ключалката, насила поставена в дъбовите врати на скрина. Огледа се из кухнята и разпозна неща, които вече беше забравила. На закачалката до кухненската печка стоеше чиния с двойно дъно, където се сипваше гореща вода, за да не изстива супата твърде бързо. На лавицата имаше порцеланови съдове със сини надписи: брашно, ориз, грис, захар. От както се помнеше, купичката със захар беше пукната. Над вратата на стаята висеше копие на иконата Богородица от Йешкотле. Красивите й длани с прелъстителен жест откриваха хубаво деколте, но там, където би трябвало да бъдат гърдите, се червенееше малко кърваво парче месо — сърцето. Накрая погледът на Аделка се спря на мелничката за кафе с порцеланово тяло и изящно чекмедженце. От стаята чуваше дрънчене на ключове, които отваряха ключалките на скрина. Поколеба се, а после бързо свали мелничката от лавицата и я скри в куфара.
— Върна се твърде късно — каза баща й на вратата. — Всичко вече свърши. Време е за умиране.
Засмя се, сякаш каза страхотен виц. Тя видя, че нищо не беше останало от хубавите му бели зъби. Седяха в мълчание. Погледът на Аделка се скиташе по мушамата и се спря на бурканите със сок от касис, до който се бяха добрали мухи.
— Бих могла да остана… — прошепна и пепелта от цигарата й падна на полата.
Павел обърна лице към прозореца и гледаше овощната градина през мръсното стъкло.
— Нищо вече не ми е нужно. От нищо вече не се страхувам.
Разбра какво искаше да й каже. Стана и бавно си облече палтото. Целуна баща си непохватно по двете обрасли със слана бузи. Мислеше, че ще я изпрати до портичката, но той веднага пое към купчината развалини, където все още стоеше табуретката му.
Тя излезе на Пътя и едва сега забеляза, че е покрит с асфалт. Липите й изглеждаха по-малки. Леки повявания на вятъра сваляха листа от тях, които падаха на обраслата с висока трева нива на Сташя Папугова.
На Воденицата изчисти с кърпичка италианските си токчета и си оправи косата. Още около час трябваше да седи на спирката, докато чака автобуса. Когато дойде, тя беше единственият пътник. Отвори куфара и извади мелничката. Бавно започна да върти ръчката, а шофьорът й хвърли учуден поглед в огледалцето.