Олга Токарчук
Правек и други времена (84)

Времето на Аделка

Аделка слезе от автобуса от Келце на Пътя и имаше усещането, че се е събудила. Че е спала и е сънувала живота си в някакъв град, с някакви хора, сред разбъркани и неясни случки. Разтърси глава и видя пред себе си горската алея към Правек, липите от двете й страни, тъмната страна на Воденицата — всичко си беше на мястото.

Спря се и оправи чантата на рамото. Погледна италианските си пантофки и палтото от камилска вълна. Знаеше, че изглежда добре, като от списание, като от големия град. Тръгна напред, като балансираше на високи те токчета.

Когато излезе от гората, я удари огромното небе, което изведнъж се откри цялото. Беше забравила, че небето може да бъде толкова голямо, сякаш вместваше в себе си и други непознати светове. Никога не беше виждала такова небе в Келце.

Видя покрива на къщата и не повярва на очите си колко много се е разраснал бъзовият храст. Когато се приближи по-близо, за малко й замря сърцето — нямаше я къщата на леля Папугова. На мястото, където винаги стоеше, беше влязло небето.

Аделка отвори портичката и се спря пред къщата. Вратата и прозорците бяха затворени. Отиде на двора. Беше обрасъл с трева. Дотичаха до нея малки кокошчици лилипутки, цветни като пауни. Тогава й хрумна, че баща й и чичо й Изидор са умрели, а нея никой не я е уведомил и сега е пристигнала в празна къща с това свое палто от „Телимена“ и италиански токчета.

Остави куфара, запали цигара и тръгна през овощната градина натам, където някога стоеше къщата на леля Папугова.

— А, значи пушиш — чу изведнъж.

Инстинктивно хвърли цигарата на земята и усети в гърлото стария детски страх от баща си. Вдигна очи и го видя. Седеше на кухненска табуретка сред купчините развалини, които някога бяха къща на сестра му.

— Татко, какво правиш тук? — попита изумена.

— Наблюдавам къщата.

Не знаеше какво да каже. Гледаха се в мълчание.

Виждаше се, че не се беше бръснал от седмици. Брадата му сега беше съвсем бяла, сякаш на лицето на баща й беше паднала слана. Забеляза, че много е остарял през всичките тези години.

— Променила ли съм се? — попита.

— Остаряла си — отговори, като обърна поглед към къщата. — Както всички.

— Какво се е случило, татко? Къде е чичо Изидор? Никой ли не ти помага?

— Всички искат от мен пари и се стремят да завладеят къщата, сякаш вече не съм жив. А аз съм още жив. Защо не дойде за погребението на майка си?

Дланите на Аделка закопняха за цигара.

— Дойдох просто да ти кажа, че се справям. Завърших висше, работя. Имам вече голяма дъщеря.

— Защо не роди момче?

Отново почувства познатото стискане в гърлото и имаше впечатлението, че се е събудила за пореден път. Не съществува Келце, няма италиански токчета и палто от камилска вълна. Времето слиза надолу, като измит от река бряг, и се опитва да ги вземе и двамата в миналото.

— Ами защото не — каза.

— Всички имате момичета. Антош — две, Витек — една, близначките — по две, и сега ти. Всичко помня, всичко точно изчислявам и все още нямам внук. Разочарова ме.

Извади от джоба поредната цигара и я запали.

Баща й гледаше пламъка на запалката.

— А съпругът ти? — попита.

Аделка си дръпна и с облекчение изпусна кълбо дим.

— Нямам съпруг.

— Зарязал те е? — попита.

Тя се обърна и пое по посока на къщата.

— Почакай. Къщата е заключена. Тук е пълно с крадци и всякакви хулигани.

Бавно тръгна след нея. После извади от джоба връзка ключове. Тя гледаше как отваря ключалките, една, втора, трета. Ръцете му трепереха. С учудване забеляза, че е по-висока от него.

Последва го в кухнята и веднага усети познатата миризма на изстинала печка и прегоряло мляко. Дръпна си от нея като цигарен дим.

На масата стояха мръсни чинии, по които лениво се разхождаха мухи. Слънцето рисуваше на мушамата шарките на завесите.

— Татко, къде е Изидор?

— Изпратих го в старческия дом в Йешкотле. Беше вече стар и безсилен. Накрая умря. Всички ни чака същото.

Премести камара дрехи от стола и седна. Искаше й се да плаче. На токчетата й се бяха залепили буци пръст и суха трева.

— Няма какво да го жалиш. Осигуриха му грижи и прехрана. По-добре беше от мене. Аз трябва всичко да наглеждам, да се грижа за всяко нещо.

Тя стана и влезе в стаята. Несръчно се влачеше подире й и не сваляше очи от нея. Тя видя на масата купчина посивяло бельо: потници, наполеонки, гащи. На вестник лежеше мастило и печат с дървена дръжка. Взе чифт наполеонки и прочете неясно излезлия печат: „Павел Боски, Инспектор“.

— Крадат — каза той. — Свалят от простора дори наполеонките.

— Татко, ще остана тук малко с теб, ще поразчистя, ще направя сладкиш… — Аделка свали палтото и го закачи на стола.

Нави ръкавите на пуловера и започна да събира мръсните чаши от масата.

— Остави — гласът на Павел прозвуча неочаквано остро. — Не искам някой да ми се разпорежда тук. Справям се отлично.

Тя отиде на двора за куфара, а после слагаше на мръсната маса подаръци: кремава риза и вратовръзка за баща й, бонбониера и одеколон за Изидор. За момент задържа в ръка снимката на дъщеря си.

— Това е дъщеря ми. Искаш ли да я видиш?

Той взе фотографията в ръка и й хвърли поглед.

— Не прилича на никого. На колко е години?

— Деветнадесет.

— Какво си правила през това време?

Взе си въздух, защото й се струваше, че има много неща за казване, но изведнъж всичко й излетя от главата.

Павел взе мълчаливо подаръците и ги занесе в скрина в стаята. Зазвъня връзката ключове. Тя чуваше скърцането на ключалката, насила поставена в дъбовите врати на скрина. Огледа се из кухнята и разпозна неща, които вече беше забравила. На закачалката до кухненската печка стоеше чиния с двойно дъно, където се сипваше гореща вода, за да не изстива супата твърде бързо. На лавицата имаше порцеланови съдове със сини надписи: брашно, ориз, грис, захар. От както се помнеше, купичката със захар беше пукната. Над вратата на стаята висеше копие на иконата Богородица от Йешкотле. Красивите й длани с прелъстителен жест откриваха хубаво деколте, но там, където би трябвало да бъдат гърдите, се червенееше малко кърваво парче месо — сърцето. Накрая погледът на Аделка се спря на мелничката за кафе с порцеланово тяло и изящно чекмедженце. От стаята чуваше дрънчене на ключове, които отваряха ключалките на скрина. Поколеба се, а после бързо свали мелничката от лавицата и я скри в куфара.

— Върна се твърде късно — каза баща й на вратата. — Всичко вече свърши. Време е за умиране.

Засмя се, сякаш каза страхотен виц. Тя видя, че нищо не беше останало от хубавите му бели зъби. Седяха в мълчание. Погледът на Аделка се скиташе по мушамата и се спря на бурканите със сок от касис, до който се бяха добрали мухи.

— Бих могла да остана… — прошепна и пепелта от цигарата й падна на полата.

Павел обърна лице към прозореца и гледаше овощната градина през мръсното стъкло.

— Нищо вече не ми е нужно. От нищо вече не се страхувам.

Разбра какво искаше да й каже. Стана и бавно си облече палтото. Целуна баща си непохватно по двете обрасли със слана бузи. Мислеше, че ще я изпрати до портичката, но той веднага пое към купчината развалини, където все още стоеше табуретката му.

Тя излезе на Пътя и едва сега забеляза, че е покрит с асфалт. Липите й изглеждаха по-малки. Леки повявания на вятъра сваляха листа от тях, които падаха на обраслата с висока трева нива на Сташя Папугова.

На Воденицата изчисти с кърпичка италианските си токчета и си оправи косата. Още около час трябваше да седи на спирката, докато чака автобуса. Когато дойде, тя беше единственият пътник. Отвори куфара и извади мелничката. Бавно започна да върти ръчката, а шофьорът й хвърли учуден поглед в огледалцето.