Олга Токарчук
Правек и други времена (6)

Времето на Геновева

Войната обърка света. Изгоря гората в Пшийме, казаците застреляха сина на Херубинови, мъжете липсваха, нямаше кой да коси нивите, нямаше нищо за ядене.

Чифликчията Попелски от Йешкотле си натовари имота на каруци и изчезна за няколко месеца. После се върна. Казаците му ограбиха къщата и избите. Изпиха стогодишните вина. Старецът Боски, който видя това, разправяше, че едно вино било толкова старо, че го рязали с щик като желе.

Геновева наглеждаше воденицата, докато още работеше. Ставаше на разсъмване и бдеше над всичко. Проверяваше дали някой не закъснява за работа. После, когато всичко работеше в своя ритмичен, шумен начин, Геновева чувстваше внезапно преливаща и топла като мляко вълна на облекчение. Беше безопасно. Връщаше се вкъщи и приготвяше закуска за спящата Миша.

Пролетта на седемнадесета година воденицата спря. Нямаше какво да се мели — хората изядоха всичките си запаси от зърно. На Правек му липсваше познатият шум. Воденицата беше моторът, който движеше света, машинария, която го караше да върви. Сега се чуваше само шумът на Реката. Силата й отиваше на вятъра. Геновева ходеше из пустата воденица и плачеше. Скиташе се като призрак, като бяла, овъргаляна в брашно дама. Вечерно време седеше на стълбите на къщата и гледаше воденицата. Сънуваше я. В сънищата воденицата беше кораб с бели платна, такива, каквито беше виждала в книгите. Имаше в своето дървено туловище огромни, мазни от смазката бутала, които отиваха и се връщаха. Дишаше тежко и пуфтеше. От вътрешността му бълваше жега. Геновева го желаеше. Будеше се от такива сънища потна и неспокойна. Когато вече беше светло, ставаше и на масата шиеше своя ковьор.

По време на епидемията от холера през осемнадесета година, когато закопаха границите на селото, във воденицата дойде Клоска. Геновева я видя как се навърта наоколо и гледа през прозорците. Изглеждаше изтощена. Беше измършавяла и изглеждаше много висока. Светлите й коси бяха посивели и покриваха гърба й като мръсна кърпа. Дрехите й бяха издрани.

Геновева я наблюдаваше от прозореца, а когато Клоска погледна през него, се отдръпна. Страхуваше се от Клоска. Всички се страхуваха от Клоска. Клоска беше луда, а може би и болна. Говореше на предметите, ругаеше. Сега, като обикаляше около воденицата, изглеждаше като гладна кучка.

Геновева погледна картината на Богородица от Йешкотле, прекръсти се и излезе от къщата.

Клоска се обърна към нея и Геновева я побиха тръпки. Какъв страшен поглед имаше тази Клоска.

— Пусни ме във воденицата — каза.

Геновева се върна в стаята за ключа. Без да каже дума й отвори вратата.

Клоска влезе преди нея в хладната сянка и веднага се хвърли на колене да събира разпилените, единични зърна, купчинки прах, който някога е бил брашно. Сграбчваше със слабите си пръсти зърната и ги набутваше в устата си.

Геновева вървеше след нея крачка по крачка. Сгънатата фигура на Клоска отгоре изглеждаше като купчина парцали. Когато Клоска се засити със зърното, седна на земята и започна да плаче. Сълзите се стичаха по мръсното й лице. Беше си затворила очите и се усмихваше. Геновева нещо й стисна в гърлото. Къде живее тя? Дали има близки? Какво прави на Коледа? Какво яде? Забеляза колко крехко е сега тялото й и си спомни Клоска преди войната. Тогава беше стройно хубаво момиче. Сега гледаше голите й разранени стъпала с нокти, здрави като на животно. Протегна ръка към сивите коси. Тогава Клоска отвори очи и погледна Геновева право в очите, дори не в очите, а направо в душата, в самата среда. Геновева отдръпна дланите си. Това не бяха човешки очи. Побягна навън и с облекчение видя своя дом, ружите, роклята на Миша, която се мяркаше между боровинките, завесите. Взе от къщи самун хляб и се върна пред воденицата.

Клоска изплува от тъмнината на отворените врати с вързоп, пълен със зърно. Гледаше нещо зад гърба на Геновева, лицето й се проясни.

— Дребосъче — каза на Миша, която се приближи до оградката.

— Какво стана с твоето дете?

— Умря.

Геновева й подаде самуна хляб с протегнати ръце, но Клоска се приближи много близо до нея и като взе хляба, допря устни до нейните. Геновева се отдръпна и отскочи. Клоска се засмя. Прибра самуна във вързопа. Миша започна да плаче.

— Не плачи, дребосъче, татенцето вече си идва при тебе — измърмори Клоска и тръгна към селото.

Геновева си три устните с престилката, докато потъмняха.

Тази вечер й беше трудно да заспи. Клоска не можеше да греши. Клоска познаваше бъдещето, всички знаеха това.

И от следващия ден Геновева започна да чака. Но не така, както досега. Сега чакаше от час на час. Слагаше картофите под покривало, за да не изстинат бързо. Постилаше леглото. Наливаше вода в легенчето за бръснене. Подреждаше на стола дрехите на Михал. Чакаше така, сякаш Михал беше отишъл в Йешкотле за тютюн и веднага щеше да се върне.

Чакаше така цяло лято и есен, и зима. Не се отдалечаваше от къщи, не ходеше на църква. Февруари се върна чифликчията Попелски и даде работа на воденицата. Откъде взе зърно за мелене, не се знаеше. И даваше назаем зърно на селяните за посев. На Серафинови им се роди дете, момиченце, което всички сметнаха, че е знак за края ни войната.

Геновева трябваше да наеме нови хора във воденицата, защото много от предишните не се върнаха от войната. Чифликчията й препоръча за управител и помощник Неделя от Вола. Неделя беше бърз и солиден. Сновеше между горната и долната част, подвикваше на селяните. С креда записваше на стената броя на смлените чували. Когато Геновева идваше във воденицата, Неделя се движеше още по-бързо и викаше още по-силно. При това заглаждаше мъничък мустак, който по нищо не приличаше на буйните мустаци на Михал.

С нежелание се качваше горе. Само наистина по неотложна работа — грешка в описа на зърното, спиране на машините.

Веднъж, когато търсеше Неделя, забеляза момчета, които носеха чували. Бяха голи до кръста, а телата им бяха покрити с брашно като големи гевреци. Чувалите им закриваха главите и така изглеждаха еднакви. Не виждаше в тях младия Серафин или Малак, а — мъже. Голите тела приковаваха вниманието й, събуждаха тревога. Трябваше да се обърне и да гледа някъде другаде.

Един ден Неделя дойде с еврейско момче. Момчето беше много младо. Не изглеждаше на повече от седемнадесет години. Имаше тъмни очи и черни къдрави коси. Геновева видя неговите устни — големи с красиво очертани линии, по-тъмни от всички тези, които познаваше.

— Взех още един — каза Неделя и нареди на момчето да се присъедини към носачите.

Геновева разговаряше с Неделя несъсредоточено, а когато той си отиде, намери повод да остане още. Видя как момчето си сваля платнената риза, сгъва я внимателно и премята на перилото на стълбите. Развълнува се, като видя голия му гръден кош — строен, но с добре развити мускули, мургавата му кожа, под която пулсираше кръвта и биеше сърцето. Върна се вкъщи, но от този момент често намираше повод да отиде до вратата, където се приемаха и получаваха чували със зърно или брашно. Или идваше по обедно време, когато мъжете слизаха да ядат. Гледаше техните гърбове, посипани с брашно, ръце с изпъкнали вени и влажен от пот плат на панталоните. Против волята й, погледът й търсеше сред тях единствено него, а когато го намираше, чувстваше как кръвта я удряше в главата, как й ставаше горещо.

Това момче, този Ели — чу, как го наричат — събуждаше в нея страх, безпокойство, срам. При вида му сърцето й започваше да бие силно и дишането й се учестяваше. Стараеше се да гледа хладно и с безразличие. Черни къдрави коси, голям нос и странни тъмни устни. Тъмна окосмена подмишница, когато изтриваше потта от лицето си. Клатушкаше се, когато ходеше. Няколко пъти погледите им се срещнаха и се уплаши като животно, което се е приближило твърде близко. Най-накрая се сблъскаха на тясната врата. Усмихна му се.

— Донеси ми чувал брашно вкъщи — каза.

Оттогава престана да чака мъжа си.

Ели остави чувала на пода и свали платнената си шапка. Мачкаше я в побелелите си длани. Благодари му, но той не излезе. Забеляза, че хапе устни.

— Искаш ли малко компот?

Кимна. Подаде му чашата и го наблюдаваше как пие. Спусна дълги като на момиче мигли.

— Имам молба към теб…

— Да?

— Ела довечера да ми нацепиш дърва. Ще можеш ли?

Кимна и излезе.

Чакаше цял следобед. Сплете си косите и се гледаше в огледалото. После, когато той дойде, когато цепеше дърва, му занесе кисело мляко и хляб. Седна на един пън и яде. Сама не знаеше защо, разказа му за Михал и войната. Той каза:

— Войната вече свърши. Всички се връщат.

Даде му чувалче брашно. Помоли го да дойде на другия ден, на следващия ден го помоли да дойде отново.

Ели цепеше дърва, чистеше печката, поправяше дребни неща. Рядко разговаряха и винаги на незначителни теми. Геновева тайно се вглеждаше в него, а колкото по-дълго го гледаше, толкова по-силно погледът й се привързваше към него. После вече не можеше да не го гледа. Поглъщаше го с поглед. През нощта сънуваше, че се люби с някакъв мъж, и той не беше нито Михал, нито Ели, а някой непознат. Събуждаше се с усещането, че е мръсна. Ставаше, наливаше вода в легена и измиваше цялото си тяло. Искаше да забрави съня. После гледаше през прозореца как работниците отиват към воденицата. Видя, че Ели скришом гледа към прозорците й. Криеше се зад завесите, ядосана на себе си, че сърцето й бие като след тичане. „Няма да мисля за него, заклевам се“ — реши и се захвана за работа. По обед отиде при Неделя, както винаги по никаква случайност срещна Ели. Учудена от собствения си глас го помоли да дойде.

— Опекох ти хлебче — каза и посочи масата.

Той седна нерешително и остави шапката си пред себе си. Тя седна срещу него и го гледаше как яде. Ядеше внимателно и бавно. Бели трохички му оставаха на устните.

— Ели?

Да? — вдигна поглед към нея.

— Вкусно ли беше?

— Да.

Протегна длан през масата към лицето й. Тя се отдръпни рязко.

— Не ме докосвай — каза.

Момчето наведе глава. Дланта му се върна при шапката. Мълчеше. Геновева седна.

— Кажи ми, къде искаше да ме докоснеш? — попита тихо.

Вдигна глава и я погледна. Струваше й се, че вижда в очите му червени проблясъци.

— Бих те докоснал тук — показа мястото на шията си.

Геновева прокара длан по шията, под пръстите си почувства топлата кожа и пулсирането на кръвта. Затвори очи.

— А после?

— После бих докоснал гърдите ти…

Тя издиша дълбоко и отхвърли глава назад.

— Кажи ми къде точно.

— Там, където са най-нежни и най-горещи… Моля те… позволи ми…

— Не — каза.

Ели скочи от стола и застана пред нея. Усещаше дъха му, който миришеше на сладък хляб и мляко като дъха на дете.

— Не ти позволявам да ме докосваш. Закълни се в своя Бог, че няма да ме докоснеш.

— Курва — изхриптя и хвърли на земята смачканата си шапка. Вратата се тръшна зад него.

Ели се върна през нощта. Тихо почука, а Геновева знаеше, че е той.

— Забравих си шапката — каза шепнешком. — Обичам те. Кълна се, че няма да те докосна, докато сама не го пожелаеш.

Седнаха на пода в кухнята. Ивици от червената жар осветяваха лицата им.

— Трябва да се изясни дали Михал е жив. Все още съм негова съпруга.

— Ще чакам, но кажи ми, колко дълго?

— Не знам. Можеш да ме гледаш.

— Покажи ми гърдите си.

Геновева свали нощницата от раменете си. Голите й гърди и корем блеснаха в червено. Чу как Ели затаи дъх.

— Покажи ми колко ме желаеш — прошепна тя.

Разкопча си панталоните и Геновева видя наедрелия му член. Почувства това удоволствие от съня, което беше завършек на всички старания, погледи и учестени дишания. Това удоволствие беше извън всякакъв контрол, не можеше да бъде спряно. Това, което сега се появи, беше ужасяващо, защото вече нищо повече не можеше да има. То се изпълняваше, преливаше, свършваше и започваше, и от тук всичко, което се случи, ще бъде посредствено и омръзнало, а гладът, който се събужда, ще бъде още по-силен, от когато и да е било преди.