Олга Токарчук
Правек и други времена (34)

Времето на Курт

Курт видя Правек от камиона, който возеше войници от Вермахта. За Курт Правек не се различаваше от другите чужди села, през които преминаваше в чуждата, вражеска страна. Селата обаче малко се различаваха от тези, които познаваше от ваканциите. Може би имаха по-тесни улички, по-бедни къщи, смешни криви дървени огради и варосани стени. Курт не познаваше селото. Произлизаше от голям град и тъгуваше за града. В града остави жена и дъщеря.

Не пробваха да организират квартири в селските къщи. Реквизираха овощната градина на Херубин и започнаха да си строят дървени бараки. В една от тях трябваше да бъде кухнята, за която се грижеше Курт. Капитан^[1] Гропиус го взе с теренния автомобил в Йешкотле и чифлика, в Котушови околните села. Купуваха дърва, крави и яйца на цени, които сами определяха — много ниски, или не плащаха. Тогава Курт видя отблизо тази вражеска, победена страна, застана очи в очи с нея. Видя кошовете с яйца, изнасяни от килерите, със следи от кокоши курешки на кремавите черупки, и унилите, враждебни погледи на селяните. Видя некрасивите хилави крави и се възхищаваше на нежността, с която се грижеха за тях. Видя кокошките, които ровеха в купчини тор, сушените на тавана ябълки, кръглите хлябове, изпичани веднъж в месеца, босите синеоки деца, чиито пискливи гласове му напомняха за дъщеря му. Но всичко това беше чуждо. Може би заради примитивния остър език, на който говореха, вероятно заради чуждите черти на лицата. Понякога, когато капитан Гропиус въздишаше, че трябва цялата тази страна да се изравни със земята и на нейно място да се построи нов ред, на Курт му се струваше, че капитанът е прав. Тогава тук би било по-чисто и по-красиво. Друг път му идваше на ум непоносимата мисъл да остави на мира тази ивица песъчлива земя, тези хора, крави и кошници с яйца. Нощем сънуваше светлото гладко тяло на жена си и всичко в този сън ухаеше на свое, безопасно, съвсем не както тук.

— Виж, Курт — каза капитан Гропиус, когато пътуваха на поредната обиколка за провизии. — Виж, колко работна сила има тук, колко пространство, колко земя. Виж, Курт, тлъстите им реки. Може да се изгради водна електроцентрала на мястото на тези примитивни воденици, да се прекарат кабели, да се построят фабрики, а тях най-накрая да ги впрегнат в работа. Погледни ги, Курт, съвсем не са толкова лоши. Аз даже харесвам славяните. Знаеш ли, че названието на тази раса произлиза от латинската дума sclavus — слуга? Това е народ, на който да слугува му е в кръвта…

Курт не го слушаше внимателно. Тъгуваше за вкъщи.

Взимаха всичко, което им попаднеше в ръце. Понякога, когато влизаха в мазетата, Курт оставаше с впечатление, че едва са свършили да крият храна по ъглите. Тогава капитан Гропиус изваждаше пистолет и крещеше злобно:

— Конфискация за нуждите на Вермахта.

В такива моменти Курт се чувстваше като крадец.

Вечер се молеше: „Дано не ми се наложи да вървя по-далече на изток. Дано да мога да остана тук, а после по този същия път да се върна у дома. Дано войната свърши.“

Курт бавно свикваше с тази чужда земя. Знаеше горе-долу къде живее някой стопанин и дори се наслаждаваше на чудатите им фамилии, както на местните шарани. Понеже обичаше животните, нареди да носят всички остатъци от кухнята в къщата на съседката им — стара, хилава жена, която имаше десетина измършавели кучета. Накрая стигна дотам, че старицата му се усмихваше мълчаливо и беззъбо за поздрав. При Курт идваха и децата от последната нова къща до гората. Момчето беше малко по-голямо от момичето. И двамата имаха светли коси, почти бели като на дъщеря му. Момиченцето вдигаше пухкавата си ръчичка и неясно казваше:

— Хайхитла!

Курт им даваше бонбони. Войниците, които стояха на пост се усмихваха.

В началото на четиридесет и трета година капитан Гропиус го изпратиха на Източния фронт. Явно не се е молил вечер. Курт го повишиха, но изобщо не се радваше. Повишението сега беше опасно, отдалечаваше го от дома. Беше все по-трудно с провизиите и Курт всеки ден кръстосваше с отряд хора околните села. С гласа на капитан Гропиус казваше:

— Конфискация за нуждите на Вермахта! — и взимаше това, което можеше.

Хората му помагаха на отрядите от СС в усмиряването на евреите от Йешкотле. Курт надзираваше товаренето на камионите. Беше му жал, въпреки че знаеше, че ще отидат на по-хубаво за тях място. Беше му неприятно, когато трябваше да търсят еврейските бегълци из мазетата и таваните, да гонят обезумелите от страх жени из ливадите, да им изтръгват децата от ръцете. Заповяда да стрелят по тях, защото нямаше друг начин. И самият той стреляше, не се измъкваше. Евреите не искаха да влязат в камионите, бягаха и крещяха. Предпочиташе да не си спомня това. Нали е война. Вечер се молеше: „Дано не ми се наложи да отида на изток от тук. Дано мога да остана тук до края на войната. Боже, направи така, че да не ме вземат на Източния фронт.“ И Бог чуваше молитвите му.

През пролетта на четиридесет и четвърта година Курт получи заповед за пренасяне на всичко в Котушов, с едно село по-нататък на запад, с едно село по-близо до дома. Говореше се, че идват болшевиките, въпреки че Курт не можеше да повярва. После, когато всичко се опаковаше и товареше на камионите, Курт преживя руска въздушна атака. Бомбардираха немските гарнизони в Ташов. Няколко бомби удариха в рибарниците. Една — в плевнята на старицата с кучетата. Обезумелите кучета се разбягаха по Хълма. Войниците на Курт започнаха да стрелят. Курт не се опита да ги спре. Не бяха те тези, които стреляха. Стреляше страха им в чуждата страна и тъгата за дома. Стреляше страха им от смъртта. Побеснелите от страх кучета се хвърляха на пълните камиони, хапеха гумите. Войниците се целеха точно между очите им. Силата на страха отхвърляше кучешките тела и изглеждаше, сякаш кучетата се премятаха през глава. В забавените салта разпръскваха тъмна кръв. Курт видя как от къщата побегна познатата му старица и се опитваше да издърпа живите кучета, а ранените взимаше на ръце и носеше в овощната градина. Сивата й престилка веднага почервеня. Крещеше нещо, което Курт не можеше да разбере. Длъжен беше като командир да прекрати тази глупава стрелба, но го завладя внезапната мисъл, че е свидетел на края на света и принадлежи към тези ангели, които трябва да очистят света от мръсотията и греха. Че нещо трябва да свърши, за да започне новото. Че това е страшно, но така трябва да бъде. Че няма връщане назад, че този свят е осъден на смърт.

Тогава Курт застреля старицата, която винаги му се усмихваше мълчаливо и беззъбо за поздрав.

В Котушов се събираха войски от цялата околност. Заеха всички сгради, оцелели от въздушните атаки, построиха наблюдателница. Задачата на Курт сега беше наблюдението на Правек. Благодарение на нея, въпреки преместването, Курт пак остана в него.

Сега виждаше Правек от известно разстояние, над линията на гората и реката, като селище от разхвърляни къщички. Виждаше също доста добре новата къща до гората, в която живееха светлокосите деца.

През късното лято Курт видя през бинокъла болшевиките. Техните автомобили с големината на грахово зърно се придвижваха враждебно в абсолютна тишина. Като зрънца мак от тях се изсипваха неизброими количества войници На Курт му се струваше, че това е нашествие на малки смъртоносно опасни насекоми.

От август до януари следващата година няколко пъти дневно наблюдаваше Правек. През това време се запозна с всяко дърво, всяка пътечка, всяка къща. Виждаше липите на Пътя и Бръмбаровия Хълм, и ливадите, и гората, и горичките. Виждаше как хората изоставяха селото на каруци и изчезваха зад стената на гората. Виждаше единични вечерни крадци, които отдалече приличаха на върколаци. Виждаше как ден след ден, час по час, болшевиките събират все по-големи количества войска и техника. Понякога стреляха едни срещу други, не за да се наранят — времето още не беше дошло — а за да напомнят за себе си.

По здрач рисуваше карти и пренасяше Правек на хартия. Правеше го с удоволствие, защото — учудващо — започна да тъгува за Правек. Мислеше даже как, когато светът вече се изчисти от тази бъркотия, би могъл да вземе своите две жени и да се заселят тук, да отглеждат шарани, да държат воденица.

Понеже Бог четеше мислите на Курт като карта и беше свикнал да изпълнява желанията му, му позволи да остане в Правек завинаги. Предназначи за него един от тези единични случайни куршуми, за които се казва, че са носени от Бога.

Докато хората от Правек съберат смелост да погребат труповете след януарската офанзива, вече настъпи пролет и затова никой не разпозна в разлагащите се останки немския войник Курт. Погребаха го в елшата точно до ливадите на свещеника и там лежи до днес.