Олга Токарчук
Правек и други времена (48)

Времето на Геновева

Тялото на Геновева застина неподвижно като изгорена в жарта глинена тенджера. Наместваха го в стола на колела. Сега беше оставено на милостта на другите. Слагаха го да спи, миеха го, местеха го, изкарваха го на терасата.

Тялото на Геновева беше едно, а Геновева — друго. Живееше затворена в него, залостена, оглушала. Можеше и движи само крайчетата на пръстите си и лицето, макар и не докрай. Вече не можеше нито да се усмихне, нито да заплаче. Думите, ръбести и хрипливи, падаха от устата й като камъчета. Тези думи нямаха власт. Понякога се опитваше да се скара на Аделка, която биеше Антек, но внучката не взимаше насериозно заплахите й. Антек се криеше в полата на баба си и Геновева не можеше да направи нищо, за да го скрие или поне прегърне. Гледаше безпомощно как по-голямата и по-силна Аделка дърпа брат си за косата и я обземаше ярост, която обаче веднага отшумяваше, тъй като нямаше шанс по никакъв начин да намери изблик.

Миша много говореше на майка си. Преместваше стола й през вратата до топлите плочи на кухненската печка и бърбореше. Геновева слушаше невнимателно. Това, което разказваше дъщеря й, я отегчаваше. Все по-малко любопитна беше кой е оцелял и кой е загинал, не я интересуваха службите в църквата, приятелките на Миша от Йешкотле, новите начини за консервиране на грах, новините по радиото, които Миша винаги коментираше, безсмислените й съмнения и въпроси. Геновева предпочиташе да се съсредоточи върху това, което прави Миша, и което става в къщата. Така видя растящия за трети път корем на дъщеря си, мъничкия сняг от брашно, който пада от дъската на пода, когато Миша точи тесто за макарони, мухата, която се дави в млякото, оставения на ламарината ръжен, нажежен до червено, кокошките, които в антрето се опитват да изкарат връзките от обувките. Това беше конкретният живот, който може да се напипа, който отплуваше от нея ден след ден. Геновева виждаше, че Миша не се справя с тази голяма къща, която й подариха. Затова развърза няколко изречения от себе си и убеди дъщеря си да вземе момиче да й помага. Миша доведе Рута.

Рута порасна красиво момиче. На Геновева й се свиваше сърцето, когато я гледаше. Дебнеше тези моменти, когато и двете, Миша и Рута, заставаха една до друга — тогава ги сравняваше помежду си. И — никой ли не беше забелязал? — толкова си приличаха. Две отражения на едно и също нещо. Едната беше по-дребна и по-тъмна, другата по-висока и по-пълна. Очите и косите на едната бяха кестеняви, а на другата — медени. Освен това всичко друго беше еднакво. Поне така се струваше на Геновева.

Гледаше как Рута мие пода, как кълца големите глави зеле, как стрива на парчета сирене. А колкото по-дълго я гледаше, толкова по-сигурна беше. Понякога, когато вкъщи перяха или чистеха, а Михал беше зает, Миша заръчваше на децата да закарат баба си в гората. Децата внимателно подбутваха стола, а после зад бъза, невидими вече от къщата, препускаха по Пътя, като бутаха пред себе си стола с неподвижното величествено тяло на Геновева. Оставяха я с развети коси и безпомощно отпусната ръка на перилото, а самите те тичаха из горичките за гъби или ягоди.

Един от тези дни Геновева видя с крайчеца на окото си, че от гората на Пътя излезе Клоска. Геновева не можеше да помръдне глава, затова чакаше. Клоска се приближи до нея и любопитно обиколи около стола. Приклекна пред Геновева и я погледна в лицето. Двете се измериха за момент с поглед. Клоска вече не приличаше на онова момиче, което върви босо по снега. Беше станала силна и още по-голяма. Дебелите й плитки сега бяха бели.

— Смени ми детето — каза Геновева.

Клоска се засмя и взе в топлата си длан безсилната й ръка.

— Взе ми момичето, а ми остави момче. Рута е моя дъщеря.

— Всички млади жени са дъщери на по-възрастни жени. Всъщност на теб вече не ти трябват нито дъщери, нито синове.

— Парализирана съм. Не мога да се движа.

Клоска взе безсилната ръка на Геновева и я целуна.

— Стани и върви — каза.

— Не — прошепна Геновева и, без да осъзнава движението, поклати глава.

Клоска се засмя и пое по посока на Правек.

След тази среща Геновева изгуби желание да се обажда. Казваше само „да“ или „не“. Чу веднъж как Павел шепнеше на Миша, че парализата атакува и разума. „Нека така да е — мислеше си — парализата атакува моя разум, но дори и така все още ме има някъде“.

След закуска Михал извеждаше Геновева пред къщата. Оставяше стола на тревата край оградата, а сам сядаше на пейката. Изваждаше хартия за цигари и дълго мачкаше тютюна в пръстите си. Геновева гледаше пред себе си към Пътя, взираше се в гладките павета, които изглеждаха като върховете на главите на хиляди погребани в земята хора.

— Не ти ли е студено? — питаше Михал.

Клатеше глава.

После Михал допушваше цигарата и си тръгваше. Геновева оставаше в стола и гледаше градината на Папугова, песъчливия полски път, който се виеше между зелени и жълти петна. После гледаше стъпалата си, коленете, бедрата — бяха точно толкова далечни и точно толкова не й принадлежаха, колкото пясъците, нивите и градините. Тялото й беше счупена фигурка от крехка човешка материя.

Учудваше я, че все още си движи пръстите, че й е останало усещането в краищата на бледите ръце, които от месеци не бяха вършили работа. Слагаше тези длани на замрелите колене и ровеше с тях в гънките на полата. „Аз съм тяло“ — казваше на себе си. А в тялото на Геновева, като рак, като плесен, се разрастваше картината на убиването на хора.

Убиването се състои в отнемането на правото на движение. Нали животът е движение. Убитото тяло се обездвижваше. Човек е тяло. И всичко, което преживява, има начало и край в тялото.

Един ден Геновева каза на Михал:

— Студено ми е.

Донесе й вълнена забрадка и ръкавички. Движеше пръстите си, но вече не ги усещаше. Затова не знаеше дали се мърдат, или не. Когато вдигна поглед към Пътя, забеляза, че мъртвите са се върнали. Простираха се по Пътя от Черница до Йешкотле като голяма процесия, сякаш беше поклонение в Ченстохова. Но поклонението винаги е съпътствано от глъчка, монотонни песни, плачливи литания^[1], тътрене на подметки в камък. Тук властваше тишина.

Бяха хиляди. Маршируваха в неравни, разкъсващи се редици. Вървяха в гробовна тишина, с бърза крачка. Бяха сиви, сякаш с отнета кръв.

Геновева търсеше сред тях Ели и дъщерята на Шенбертови с бебе на ръце, но умрелите преминаваха твърде бързо, за да може да се вгледа в тях. Едва после видя сина на Серафинови и то само защото вървеше най-близо до нея. В челото си имаше огромна кафява дупка.

— Франек — прошепна.

Обърна глава и без да намалява крачка, я погледна. Протегна ръка към нея. Устните му се размърдаха, но Геновева не чу нито дума.

Гледаше ги цял ден, до вечерта, и походът не намаляваше. Вървяха все още, когато затвори очи. Знаеше, че и Бог ги гледа. Видя лицето му — беше черно, страшно, пълно с белези.